Е, вечерта беше приятна, макар и да не беше разбрал какво така му беше скимнало на Рег, че много иска да го види. Вдигна една-две книги от масата. Тя очевидно служеше и за трапеза, защото, въпреки че купчините изглеждаха така, сякаш си седяха там от седмици наред, отсъствието на прах в непосредствена близост до тях показваше, че някой скоро ги е местил.
Може би, хрумна му, нуждата да си побъбриш приятелски с някого другиго би могла да стане толкова настоятелна, колкото и всяка друга, когато живееш в общност, толкова затворена като един колеж в Кеймбридж — дори и в днешно време; Рег беше симпатичен дядка, но по време на вечерята на Ричард му беше станало ясно, че мнозина от колегите му смятат, че неговата ексцентричност им идва доста множко — особено като се има предвид, че им се налагаше да се борят и със собствената си, която хич не беше малка. Мисълта за Сюзън го бодна, но той й беше свикнал. Прелисти двете книги.
Едната — явно на години — беше описание на появите на призраци в къщата на енорийския пастор в Борли — най-посещаваната от призраци къща в Англия. Обложката й вече беше започнала да се превръща в парцал, а фотографските отпечатъци бяха толкова посивели и размазани, че на практика на тях нищо не личеше. Една снимка, която той сметна за много успешен (или фалшив) кадър на появил се призрак, при внимателен оглед на надписа под нея се оказа портрет на автора.
Другата книга беше по-нова и по странно съвпадение се оказа пътеводител за гръцките острови. Той я прелисти небрежно и от нея изпадна някакъв лист.
— „Ърл Грей“ или „Лапсан Сушонг“? — провикна се Рег. — Или „Дарджилинг“? Или „Пи Джи Типс“? Боя се, че така или иначе, мога да ти ги предложа само в торбички. И никой от тях не е много пресен.
— „Дарджилинг“ става — отвърна Ричард и се наведе да вдигне листчето.
— Мляко? — провикна се Рег.
— Ъ-ъ… да, моля.
— Една бучка или две?
— Една, моля.
Ричард бутна листчето отново в книгата, забелязвайки, че на него някой набързо е надраскал нещо. Погледна — и що да види? Там пишеше: „Погледнете тази най-обикновена сребърна солница! Погледнете тази най-обикновена шапка.“
— Захар?
— Ъ-ъ… какво? — трепна Ричард. Бързо постави книгата обратно върху купчината.
— Просто шегичка — подвикна бодро Рег. — Така проверявам дали хората слушат какво говоря.
Той се появи ухилен до уши, понесъл малък поднос с две чаши, който внезапно метна на пода. Чаят се разсипа по килима. Едната чаша се катурна, а другата се изтърколи под масата. Рег се облегна на рамката на вратата изцъклен и пребледнял.
Замръзнал миг се плъзна тихо; Ричард беше твърде шашнат, за да реагира; после неловко скочи да помага. Но старецът вече беше започнал да му се извинява и да му предлага да му направи нов чай. Ричард му помогна да стигне до канапето.
— Добре ли сте? — попита той безпомощно. — Да извикам ли лекар?
Рег махна с ръка.
— Всичко е наред! — отсече той. — Много съм си добре! Стори ми се, такова, че чух някакъв шум, който ме стресна. Но не беше нищо. Предполагам, че е от изпаренията на чая. Чакай само да си поема дъх. Мисля, че малко… ъ-ъ… портвайн би ме съживил отлично. Много извинявай, не исках да те стряскам.
Той махна към гарафата. Ричард припряно наля една чашка и му я подаде.
— Какъв точно шум? — попита той.
Чудеше се какво, по дяволите, би могло толкова да стресне Рег.
В този миг отгоре се разнесе шум — сякаш някой се разхождаше; шумът беше придружен от необикновено, тежко дишане.
— Онова… — прошепна Рег. Чашата портвайн се търкаляше в краката му. Онзи горе като че затропа с крака. — Ти чу ли го?
— Ами… да.
Това сякаш накара стареца малко да живне. Ричард нервно погледна към тавана.
— Там горе има ли някой? — попита той.
Усещаше, че въпросът му е неуместен, но редно беше човек да си попита.
— Не — изхриптя Рег и Ричард се стресна — толкова страх се долавяше в гласа му. — Няма никой. Никой, който би трябвало да се намира там.
— Тогава…
Рег, треперейки, се опитваше да се изправи на крака. Внезапно се беше изпълнил с яростна решителност.
— Трябва да се кача горе — тихо рече той. — Трябва! Моля те, изчакай ме тук.
— Вижте сега, какво е това? — натърти Ричард и му прегради пътя към вратата. — Какво е — крадец? Вижте какво, ще отида аз. Сигурен съм, че няма нищо, просто е вятърът или нещо такова. — Ричард не знаеше защо го каза. Много ясно беше, че не е вятърът, нито пък нещо подобно на вятър, защото, макар и да беше възможно вятърът да въздиша тежко, той рядко тропаше с крака по подобен начин.