Сега беше ред на Ричард да пребледнее и да се изцъкли.
Да, беше предположил, че на Сюзън нямаше да и се идва.
Да, беше й казал, че ще е ужасно тъпо. Но тя бе настояла, че искала да дойде, защото това би бил единственият начин да види лицето му неокъпано от светлината на компютърния монитор. Той се беше съгласил и в крайна сметка се бяха разбрали да я доведе.
Само дето това напълно му беше излязло от ума. Не беше минал да я вземе.
— Мога ли да използвам телефона, моля? — попита той.
ГЛАВА ДЕВЕТА…
Гордън Уей лежеше на земята; не му беше ясно какво трябва да прави.
Беше мъртъв. Едва ли имаше някакво съмнение. В гърдите му имаше ужасяваща дупка, но кръвта, която бълваше от нея, беше утихнала до кротко ручейче. Иначе в гърдите му нищо не мърдаше, пък всъщност и никъде другаде по него.
Той погледна нагоре, после се озърна наоколо и му стана ясно, че каквото и да мърдаше по него, не беше част от неговото тяло.
Мъглата се кълбеше бавно над Гордън и нищичко не обясняваше. В тревата на един-два метра от него лежеше пушката му и кротичко димеше.
Продължи да лежи като някой, събудил се в четири часа сутринта и неспособен да успокои ума си, но и неспособен да измисли какво да прави с него. Осъзна, че току-що е преживял нещо като шок, който вероятно беше причината да не може да мисли много ясно, но пък далеч не бе причината за това, че изобщо беше способен да мисли.
В големия дебат, кипял векове наред относно това, какво точно става с човек, след като умре, ако изобщо става нещо — дали влиза в рая, ада, чистилището, или просто изчезва, — едно нещо никога не е бивало под съмнение: че след като умреш, поне ще разбереш какво става.
Гордън Уей беше умрял, но просто ни най-малка представа си нямаше какво трябваше да прави при това положение. В такава ситуация досега не му се беше случвало да попадне.
Седна. Тялото, което седна, му изглеждаше също толкова реално, колкото и онова тяло, което бавно изстиваше, проснато на земята, и изпускаше телесната си топлина под формата на кълбенца пара, които се смесваха с мъглата сред нощния хлад.
Продължи с експеримента, като се опита бавно да се изправи; залиташе и се клатушкаше. Земята като че го крепеше, поемаше тежестта му. Но после, разбира се, изведнъж се сети, че той всъщност нямаше тежест за поемане. Когато се наведе да докосне пръстта, не усети нищо освен някаква далечна еластична съпротива — като онова усещане, когато се опитваш да вдигнеш нещо, а ръката ти е изтръпнала и я усещаш като умряла. Ръката му беше умряла. Краката му — също, както и другата му ръка; торсът и главата му — и те.
Тялото му беше мъртво. Защо умът му не беше, той не би могъл да обясни.
Изправи се, обзет от вцепеняващ, бездънен ужас, а мъглата бавно се кълбеше през него.
Отново погледна надолу към себе си — към призрачното, смайващо наглед нещо, проснато неподвижно и осакатено на земята, — по гърба го побиха тръпки. Или по-скоро му се прищя да има гръб, по който да го побият тръпките. Искаше му се да има плът. Искаше да има тяло. Нямаше си.
Внезапен вик на ужас се изтръгна от устата му, но нито се чу, нито прокънтя. Той се разтресе и не усети нищо.
Музика и лъчи се лееха от колата. Тръгна към нея. Опитваше се да стъпва с решителна крачка, но походката му беше патрава и клатушкаща се, несигурна и, ами, безплътна. Земята под краката му сякаш беше крехка.
Вратата от страната на шофьора все още беше отворена, както я бе оставил, когато беше изскочил, за да се оправи с багажника — тогава си мислеше, че излиза само за две секунди.
Сега вече бяха минали цели две минути, откакто за последно беше жив. От времето, когато беше личност. Когато си мислеше, че само след миг ще скочи в колата и ще продължи. Преди две минути и един цял живот.
Смахната работа, а? — хрумна му изведнъж.
Заобиколи вратата, наведе се и надникна в страничното огледало.
Изглеждаше точно както си изглежда, след като е преживял ужасен уплах, което се и очакваше, но такъв си беше той — това беше нормално. Сигурно си въобразяваше всичко това, сигурно беше някаква ужасна просъница. Изведнъж му хрумна нещо и той дъхна срещу огледалото.
Нищо. И капчица не се появи. Това би задоволило един доктор, нали все така ги даваха по телевизията — щом няма капчици по огледалото, значи, човекът не диша. Може би, помисли си той нервно, може би това имаше връзка със затоплящите се странични огледала. Колата му не беше ли със затоплящи се странични огледала? Продавачът не беше ли му изприказвал куп приказки за затоплящо се това, електрическо онова и не знам си кое със сервомеханизъм? Може пък да бяха и дигитални странични огледала. Да, точно така. Дигитални, затоплящи се, контролирани от компютър странични огледала със сервомеханизъм и устойчиви на дъх…