Та, значи, след една трескава седмица, в която му се наложи да вярва, че войната е мир, че доброто е зло, че луната е направена от синьо сирене и че Бог има нужда от много пари, които трябва да се преведат в определена банкова сметка, Монахът започна да вярва, че тридесет и пет процента от всички маси са хермафродити, а после излезе от строя. Техникът от магазина за Монаси обясни, че трябвало изцяло да му се сменят схемите, но после изтъкна, че новите, подобрени модели „Монах плюс“ били два пъти по-мощни, имали вградена съвсем нова характеристика за многозначна отрицателна способност, която им позволявала да съхраняват в паметта си до шестнадесет напълно различни и противоречащи си идеи едновременно, без те да пораждат някакви дразнещи грешки в системата, били два пъти по-бързи и поне три пъти по-сладкодумни и можело да си купите чисто новичък за по-малко пари, отколкото би ви струвало да смените схемите на стария модел.
Толкова им и трябваше.
Сбъркалият се Монах беше натирен в пустинята, където можеше да си вярва в каквото си ще, включително и в идеята, че с него са се отнесли много зле. Позволиха му да задържи коня си — конете ги произвеждаха много евтино.
Известен брой дни и нощи — по различно време той вярваше, че са били 3, 43 или 598 703 — той скиташе из пустинята и влагаше простата си електрическа вяра в камъни, птички, облаци и в един вид несъществуваща кръстоска между слон и аспержа, докато най-накрая щръкна тук, на тази висока скала, вторачил се в долината, която, въпреки неговата дълбока и пламенна вяра, изобщо не беше розова. Дори мъничко поне. Времето течеше…
ГЛАВА ТРЕТА…
Времето течеше.
Сюзън чакаше.
Колкото повече Сюзън чакаше, толкова повече звънецът на вратата не звънеше. И телефонът — също. Тя си погледна часовника. Усети, че вече е дошло времето, когато може официално да й докривее. Разбира се, вече й беше докривяло, но според личното й време, така да се каже. Сега обаче нещата вървяха по неговото време и дори като се имаха предвид уличното движение, лошият късмет и всеобщата мърлявост и мудност, вече беше изминал половин час и отгоре от мига, категорично определен от него като възможно най-късния, в който биха могли да тръгнат, така че било най-добре тя да е вече готова.
Опита се да се притесни, че му се е случило нещо ужасно, но не успя да повярва в това дори и за миг. Никога не му се беше случвало нещо ужасно, макар вече да беше започнала да си мисли, че — да му се не види! — крайно време беше да му се случи. Ако вече не му се беше случило нещо ужасно, май не след дълго тя самата щеше да му го причини. Тъкмо й беше хрумнало нещо.
Метна се ядно в креслото и се загледа в новините по телевизията. Новините я вбесиха. Превключи дистанционното на друг канал и се вторачи за известно време в екрана. Не знаеше какво гледа, но то също я вбеси.
Може би трябваше да му звънне. Проклета да е, ако му звънне. Може би ако му звъннеше, той щеше по същото време да набира нейния номер и нямаше да може да се свърже.
Отказа да си признае, че дори си е помислила подобно нещо. Мътните да го вземат, къде се губеше? Ама и на кого му пукаше къде се губи? Във всеки случай не и на нея.
Беше му вече за трети път подред. Три пъти подред — стига толкова. Тя отново превключи ядосано канала. Вървеше някакво предаване за компютри и за някои интересни нововъведения по отношение на това, какво бихте могли да направите с компютри и музика.
Дотук. Наистина — беше дотук. Знаеше, че само преди няколко секунди си беше казала, че е било дотук, но този път беше до последното, истинското и окончателното тук.
Скочи на крака и се приближи до телефона. Сграбчи вбесената слушалка. Бързо прокара пръсти по бутоните и набра номера.
— Ало, Майкъл? Да, Сюзън е. Сюзън Уей. Спомняш ли си, ти ми каза да ти се обадя, ако съм свободна тази вечер, а пък аз ти казах, че по би ми харесало да се въргалям мъртва в някоя канавка? Е, изведнъж открих, че съм свободна — изцяло, напълно и абсолютно свободна, — а пък на цели мили наоколо няма и една прилична канавка. Моят съвет към тебе е да се поразмърдаш, докато все още имаш шанс. След половин час ще съм в клуб „Танжер“.
Нахлузи обувките и палтото си, спря, защото се сети, че е четвъртък и трябва да зареди в телефонния си секретар нова касетка с удължено времетраене; и две минути по-късно вече отваряше входната врата. Когато най-накрая телефонът наистина иззвъня, телефонният секретар отговори с благ гласец, че в момента Сюзън Уей не може да говори по телефона, но ако онзи, който се обажда, остави съобщение, тя ще се свърже с него възможно най-бързо. Може би.