Портиерът дори не мигна.
— Не, сър, и да, сър. Има ли нещо друго, с което бих могъл да ви помогна, господин Макдъф, сър?
— Ъ-ъ… не — отвърна Ричард и потупа с пръст два-три пъти по тезгяха. — Не, благодаря. Много ви благодаря за помощта. Много се радвам, че се Видяхме, ъ-ъ… Боб — опита се да уцели той: — Е, лека нощ.
И си тръгна.
Портиерът остана абсолютно неподвижен, със скръстени ръце, но леко, съвсем лекичко поклати глава.
— Ето ти кафе. Бил. — От вътрешното светилище се появи още един портиер — нисичък и жилав. Носеше димяща чаша. — Май тази вечер застудя, а?
— Май че да, Фред. Благодаря — отвърна Бил и пое чашата. Сръбна една глътка.
— Можеш да разправяш за хората каквото си щеш, но те са си все така шантави. Ей тоя, дето преди малко беше тука, ме попита има ли кон в колежа.
— Той ли? — Фред сръбна кафе; парата замъгли очите му. — Преди малко пък при мене се отби един. Някакъв странен чуждестранен проповедник. Отначало и думица не му отбирах. Но на него май му харесваше просто да си седи до печката и да слуша новините по радиото.
— Ех, тези чужденци…
— Най-накрая му рекох да се изстреля оттук. Седи и ей тъй си кибичи пред печката ми! И той ми вика — ама наистина ли това трябва да направи? Да се изстреля? И аз му викам с най-добрия си глас а ла Богарт: „По-добре го повярвай, приятел.“
— Така ли? На мене ми прозвуча по-скоро като Джими Кагни.
— Не, не, това е Богартовият ми глас. Ето ти Джими-Кагниевия ми глас: „По-добре го повярвай, приятел.“
Бил се намръщи.
— Това ли ти е гласът а ла Джими Кагни? Винаги съм си мислел, че това ти е гласът а ла Кенет Маккелър.
— Не слушаш както трябва, Бил, нямаш ти ухо за тези работи. Ето ти го Кенет Маккелър: „О, ти тръгвай по горния път, аз пък ще тръгна по долния…“
— О, разбрах. Мислех си за шотландския акцент на Кенет Маккелър. Та какво ти рече онзи тип, проповедникът, а, Фред?
— О, той просто ме погледна право в очите, Бил, и ми рече с такъв един странен…
— Пропусни акцента, Фред, просто ми кажи какво е казал, ако си струва да се чуе.
— Каза ми само, че ми вярвал.
— Така значи. Не беше чак толкова интересно, Фред.
— Е, може и да не е било. Споменавам го само защото освен това каза, че си бил оставил коня в някаква баня и не бих ли могъл да проверя дали е добре.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА…
Гордън Уей се носеше окаяно по тъмния път, или по-скоро се опитваше да се носи.
Според него, щом беше призрак — налагаше се да признае пред себе си, че се е превърнал тъкмо в това, — то бе редно да може да се носи. Поназнайваше това-онова за призраците, но то беше малко. Ала според него, щом се налага да бъдеш един от тях, трябваше да има и някакви компенсации за липсата на физическо тяло, с което да се мъкнеш насам-натам, и сред възможните компенсации беше редно да е и способността просто да се носиш из въздуха. Но не, май щеше да се наложи да измине пеша всяка една крачка от пътя.
Целта му беше да се опита да стигне до къщата си. Не знаеше какво ще прави, когато стигне там, но дори и призраците все трябва да прекарват някъде нощта, а според него познатата обстановка помагаше. На какво помагаше, той не би могъл да каже. Но пътуването поне му даваше цел и когато пристигнеше, просто трябваше да си измисли друга.
Той се влачеше унило от стълб към стълб, като спираше под всеки, за да поогледа остатъците от себе си.
Определено започваше лека-полека да намязва на дим.
От време на време се разсейваше почти до нищо и напомняше на бледа сянка, играеща в мъглата, сън за самия него, който можеше просто да се изпари и да изчезне. В други мигове сякаш отново ставаше плътен и истински. Веднъж-дваж се опита да се облегне на стълбовете и ако не внимаваше, направо падаше през тях.
Най-накрая, при това с огромна неохота, започна да насочва мислите си към станалото. Странна работа — откъде накъде пък неохота? Наистина не му се щеше да мисли за това. Психолозите твърдят, че съзнанието често се опитвало да потисне спомените за травматизиращи преживявания, и вероятно, хрумна му, отговорът се криеше в това. В края на краищата, ако това, някаква странна фигура да ти изскочи от багажника на собствената ти кола и да те застреля, не се броеше за травматизиращо преживяване, той много би искал да разбере какво точно се брои.
Продължаваше унило да се тътри.
Опита се да си припомни как точно изглеждаше фигурата, но беше същото като да си чоплиш болен зъб, и мисълта му бързо се насочи към други неща.
Като например дали беше подновил завещанието си? Не си спомняше и си напомни да се обади утре на адвоката си, а после си напомни, че трябва да престане да си напомня подобни работи.