Как ще оцелее компанията му без него? Всички възможни отговори на този въпрос никак не му допадаха.
Ами некрологът му? Тази мисъл го прониза до кости, където и да се намираха костите му в момента. Щеше ли да успее да се докопа до някое копие? Какво ли щеше да пише вътре? По-добре да напишат вътре само хубави неща, копелетата му недни. Я вижте какво беше направил! Сам, с голи ръце беше спасил британската софтуерна индустрия: огромен износ, отпуснати суми за благотворителност, стипендии за научни изследвания, прекосяване на Атлантическия океан с подводница, захранвана от слънчева енергия (това последното се провали, но като опит си го биваше) — какво ли не. По-добре да не се задълбават пак в онази история с Пентагона, или щеше да насъска адвоката си срещу тях. Напомни си да му се обади утре сут…
Не.
Както и да е, но може ли умрял човек да подаде иск за клевета? Само адвокатът му би могъл да знае, а Гордън нямаше как да му се обади утре сутринта. В ума му започна да се промъква ужасната мисъл, че от всичко, което беше оставил след себе си в страната на живите, тъкмо телефонът щеше да му липсва най-много; той решително насочи мисълта си отново нататък, където тя не искаше да ходи.
Фигурата.
Струваше му се, че тази фигура изглеждаше почти досущ като самата Смърт — или пък просто въображението му погаждаше номера? Сънувал ли беше, че фигурата е била с качулка? Какво ли търсеше някаква си фигура — независимо дали с качулка или облечена в съвсем нормални дрехи — в багажника на колата му?
В този миг край него по шосето се плъзна една кола и се стопи в нощта, отнасяйки със себе си и своята светлина. Той си помисли с копнеж за топлото, тапицирано с кожа, контролирано от компютър удобство на собствената си кола, зарязана край пътя, и изведнъж го порази внезапно, необикновено хрумване.
Можеше ли по някакъв начин да хване стоп? Дали някой би могъл всъщност да го види? И как ли би реагирал, ако го видеше? Е, имаше само един начин да се провери.
Чу, че в далечината зад него се задава друга кола, и се обърна с лице нататък. Двете размазани светли петна близнаци се приближиха в мъглата; Гордън изскърца с призрачните си зъби и вдигна палец.
Колата си го отмина като стой, та гледай.
Нищо.
Той ядосано размаха невидим среден пръст към отдалечаващите се червени светлини и осъзна — гледайки право през собствената си ръка, — че в момента май не беше в най-добра видимост. Дали пък не можеше да се направи по-видим, когато поиска, чрез усилие на волята? Стисна очи, за да се съсредоточи, но тогава се сети, че, за да прецени резултатите, се налага да си държи очите отворени. Опита се пак, като напъна ума си докрай, но резултатите излязоха крайно незадоволителни.
Макар наистина да му се стори, че се забелязва някаква зачатъчна разлика — като леко сияние, — той не можа да го задържи и сиянието се разсея почти веднага, колкото и той да увеличаваше мисловния натиск. Ако смяташе да направи присъствието си осезаемо или поне видимо, налагаше се много внимателно да преценява времето.
Изотзад се зададе нова кола. Движеше се бързо. Той отново се обърна, вирна палец, изчака точния момент и се направи на видим.
Колата свърна едва-едва встрани и си продължи по пътя, само че мъничко по-бавно. Е, все беше нещо. Какво друго би могъл да направи? На първо време щеше да застане под някоя лампа и да се упражнява. Следващата кола със сигурност беше негова.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА…
— „… така че, ако желаете да оставите съобщение, аз ще се свържа с вас възможно най-бързо. Може би.“
Бииип!
„Мамицата му. Мътните да го вземат. Задръж за минутка. Бре, да му се не види. Виж сега… ъ-ъ…“
Щрак.
Ричард тресна слушалката и се юрна на заден ход двадесетина метра по-надолу, за да погледне отново табелата на кръстовището, покрай което току-що беше профучал в мъглата. Беше се измъкнал от еднопосочната пътна система на Кеймбридж по обичайния начин, който представляваше все по-бързо и по-бързо обикаляне в кръг, докато се постигне що-годе подходяща за бягство скорост, след което изхвърча напосоки по тангентата. Тъкмо сега той се опитваше да открие в коя точно посока е изхвърчал и да се поправи, ако е необходимо.
Щом се върна на кръстовището, той се опита да съотнесе изписаната върху табелата информация с информацията от картата. Само че не ставаше. Кръстовището съвсем умишлено се беше настанило тъкмо на сгъвката между двете страници на картата, а табелата се въртеше злоумишлено от вятъра. Инстинктът му подсказваше, че е тръгнал в погрешната посока, но не му се щеше да се връща по същия път, по който беше дошъл дотук, защото го беше страх, че гравитационният въртоп на кеймбриджката пътнотранспортна система отново ще го засмуче.