— Бихте ли ми казали как така забуксувахте, а, сър? — Полицаят го гледаше право в очите. Измъкна бележник.
— Е, ами както казах — заобяснява Ричард, — пътищата са хлъзгави — заради мъглата — и, ами честно да си кажа… — Изведнъж той се усети, че казва, въпреки всичките си напъни да се възпре: — Както си карах, и ми се привидя моят работодател, който се метна право върху предницата ми.
Полицаят се облещи насреща му.
— Комплекс за вина, господин полицай — добави Ричард с някакво жалко подобие на усмивка. — Знаете как е. Тъкмо бях намислил да си взема свободен уикенд.
Полицаят като че се разколеба — балансираше по острието между съчувствие и подозрение. Леко присви очи, ала не омекна.
— Да сте пили, сър?
— Да — въздъхна бързо Ричард, — ама съвсем мъничко. Да са били една-две чаши вино, не повече. Ъ-ъ… и малка чашка портвайн. Абсолютният максимум. Просто се разсеях малко. Сега съм съвсем добре.
— Име?
Ричард му даде името и адреса си. Полицаят записа всичко най-внимателно и старателно в бележника си, погледна номера на колата и също го записа.
— А кой, значи, е работодателят ви, сър?
— Казва се Уей. Гордън Уей.
— О — вдигна вежди полицаят. — Компютърджията. — Ъ-ъ… да, точно така, сър. Проектирам софтуер за компанията. „Уей — напредничави технологии II“.
— В участъка имаме един компютър от вашите — съобщи полицаят. — Проклет да съм, ако мога да го накарам да заработи.
— О — угрижено въздъхна Ричард. — Кой модел е?
— Май че се казваше „Кварк II“.
— Е, много е просто — Въздъхна облекчено Ричард. — Той не работи. Никога не е работил. Това нещо е просто купчина боклук.
— Смешна работа, сър, и аз все това повтарям — рече полицаят. — Ама някои от колегите не са съгласни.
— Е, вие сте абсолютно прав, господин полицай. Това нещо си е безнадеждна работа. Тъкмо то е главната причина първата компания да изгърми. Бих ви предложил да го използвате като голямо преспапие.
— Е, не бих искал, сър — възрази полицаят. — Вратата непрекъснато ще зее.
— Какво искате да кажете, господин полицай?
— Ами аз го използвам, за да затискам вратата, сър. По това време на годината из участъка веят разни гадни течения. През лятото, разбира се, с него бием заподозрените по главата.
Той затвори тефтера и го тикна в джоба си.
— Съветвам ви, сър, да обърнете колата както трябва и да си хващате пътя. Заключете колата в гаража този уикенд и се натряскайте до козирката. Според мене това е единственият начин. И внимавайте как карате.
Той се върна в колата си, свали страничното стъкло и взе да наблюдава как Ричард обръща колата и се стапя в нощта, преди самият той да потегли.
Ричард си пое дълбоко дъх, стигна спокойно до Лондон, влезе спокойно в апартамента си, просна се спокойно на канапето, седна, наля си едно яко бренди и се разтресе — много сериозно.
Тресеше се поради три неща.
Първо — поради простия физически шок от това, че за малко не катастрофира — подобни неща винаги те потрисат повече, отколкото очакваш. Тялото ти се наводнява с адреналин, който после започва да се мотае из кръвоносната ти система и да се вкисва.
Второ — поради причината за буксуването: странното привидение на Гордън, което тъкмо в този миг се беше метнало върху колата му. Ох, Боже, ох, леле, Божке. Ричард отпи глътка бренди и си направи гаргара. Остави чашата.
Добре известно беше, че Гордън е един от най-богатите световни източници на чувство за вина и че би могъл да ви я доставя пред вратата по цял тон прясна-прясна всяка божа сутрин, но Ричард не беше и подозирал, че е позволил въпросното чувство да го обземе да такава светотатствена степен.
Вдигна отново чашката, изкачи се по стълбите и бутна вратата на кабинета си — действието включваше и преместване на един куп списания „Байт“, подпрян на нея. Срита ги, влезе в голямата стая и стигна до края й. В този край на стаята имаше много прозорци, през които се разкриваше изглед към доста голяма част от Северен Лондон; мъглата тъкмо беше започнала да се вдига. Катедралата „Сейнт Пол“ сияеше в тъмната далечина и за секунда-две Ричард се взря в нея, но тя не предприе нищо особено. След събитията от тази вечер това му дойде като приятна изненада.
В другия край на стаята имаше две дълги маси, върху които се тълпяха — по данни от последното преброяване — шест компютъра „Макинтош“. В средата стоеше „Мак II“, на чийто екран лениво се въртеше червен чертеж на канапето му сред син чертеж на тясното му стълбище — с всичките му там перила, радиатори и елтабла и, разбира се, с онзи смахнат завой тъкмо по средата.