Канапето започна да се извърта на една страна, удари се в нещо, завъртя се в друга равнина, удари се в друго нещо, завъртя се около трета ос и нещо пак му се изпречи на пътя, а после повтори целия цикъл от движения, но в друг порядък. Не ти трябваше да го наблюдаваш дълго време, за да забележиш, че последователността се повтаря.
Канапето си беше отявлено заседнало.
Три други „Мак“-а бяха свързани чрез дълги заплетени кабели към една струпана как да е съвкупност от синтезатори — „Емулатор II“ с харддисков семплес, един куп модули ТХ, един „Профет VS“, един „Роланд JX 10“, един „Корг DW 8000“, един „Okmanag“, един китарен контролер „Синтакс — MIDI“ — леворък — и дори една стара дръм-машина, която събираше прах, сбутана в един ъгъл — сума ти нещо. Освен това имаше и малък касетофон, който рядко влизаше в работа: почти всичката музика се пазеше в секвенсерни файлове в компютъра; на касети имаше съвсем малко.
Той се стовари на стола срещу един от „Мак“-овете — да го провери с какво се занимава, ако изобщо се занимаваше с нещо. На екрана изникна таблица от „Ексел“, озаглавена „Без име“ и той се зачуди защо ли.
Записа я и прегледа дали не е оставил някакви бележки; бързо откри, че таблицата съдържа данни, които наскоро беше заложил, след като бе претърсил базите данни на „Уърлд рипортър“ и „Знание“ за факти, отнасящи се до лястовиците.
Сега разполагаше с цифри, които подробно описваха миграционните им навици, формата на крилете им, аеродинамичния им профил и турбулентните им характеристики, и някакви зачатъчни данни относно това, каква форма би заело ятото при полет, но засега той имаше само бледа представа как ще синтезира всичките тези данни наведнъж.
Тъй като тази вечер беше твърде изморен, за да мисли особено конструктивно, той със замах подбра и копира напосоки цял откос цифри от таблицата, заложи ги в програмата за преобразуване, която сам беше разработил, тя подреди, филтрира и манипулира цифрите според собствените си експериментални алгоритми, препрати преобразувания файл в „Пърформър“ — мощна секвенсерна програма — и просвири резултата през случайни MIDI-канали, на който синтезатор й се случи подръка в момента.
Резултатът беше кратко избухване на възможно най-противната какофония и той я спря.
Пусна отново програмата за преобразуване, като този път я инструктира да пренастрои тоновете в сол минор. Това беше приспособление, от което в крайна сметка беше решил да се откаже, тъй като според него то си беше чиста измама. Ако твърдата му вяра в това, че ритмите и хармониите на музиката, които той би сметнал за най-задоволителни, биха могли да бъдат открити в или поне извлечени от ритмите и хармониите на естествените явления в природата, имаше някакво основание, то тогава задоволителните форми на ладове и интонации трябваше също така да възникват по-скоро по естествен, отколкото по принудителен път.
В един миг той реши да действа по принудителен път.
Резултатът беше кратко избухване на възможно най-противната какофония в сол минор.
Толкова с подбора наслуки.
Първата му задача беше относително проста — трябваше само да опише вълнообразната форма, очертавана от върха на лястовичето крило при полет, а после да синтезира въпросната вълнообразна форма. По този начин той щеше да стигне до една-единствена нота, но това щеше да е добро начало и нямаше да отнеме повече от един уикенд.
Само дето, разбира се, не разполагаше с необходимия уикенд, защото трябваше да стъкми версията 2.00 на „Химн“ по някое време идната година, или „месец“, както имаше навика да я нарича Гордън.
Което неумолимо отвеждаше Ричард към третото нещо, поради което се тресеше.
Нямаше абсолютно никакъв начин да си вземе свободен уикенд нито тази, нито другата седмица, за да изпълни обещанието, което беше дал на телефонния секретар на Сюзън. И това — ако пълният провал от тази вечер вече не го беше сторил — със сигурност щеше да доведе до ужасен край.
Но това беше положението. Беше свършено. Не можеш да направиш нищо друго със съобщение, предадено на нечий телефонен секретар, освен да оставиш събитията да си текат по реда. Свършено беше. Нямаше връщане назад.
Изведнъж му просветна странна мисъл.
Доста се изненада — но всъщност не можеше да разбере какво пък толкова не й беше наред.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА…
Един бинокъл обикаля хоризонта на нощен Лондон — небрежно, любопитно той си навира носа тук и там. Поглед тук, поглед там — колкото да види какво става, дали не става нещо интересно, нещо, което би могло да свърши работа.