Бинокълът се задържа върху задната стена на една определена къща, привлечен от леко раздвижване там. Една от онези големи викториански вили, в момента вероятно разделена на апартаменти. Многобройни черни железни улуци. Зелени гумени кошчета за боклук. Ала пълен мрак. Не, нищо.
Бинокълът тъкмо се отмества, и лунната светлина улавя ново леко потрепване. Бинокълът леко се връща на фокус, опитва се да открои някакъв детайл, някой остър ръб, някой лек контраст в тъмнината. Мъглата вече се е вдигнала и мракът блещука. Още мъничко, само мъничко и всичко идва на фокус.
Ето го. Определено там има нещо. Само че този път се е изкачило малко по-нагоре, може би четиридесет-петдесет сантиметра по-нагоре, може би деветдесет. Бинокълът се наглася и се отпуска — неотклонно се взира да намери ръба, да намери детайла. Ето го на. Бинокълът отново се наглася — открил е мишената си, разтегнала се между един перваз и един улук.
Мишената е тъмен силует, разпрострял се върху стената. Поглед надолу — търси къде да стъпи по-нататък; поглед нагоре — търси издатина. Бинокълът се вторачва напрегнато.
Силуетът е на висок, мършав човек. Дрехите му са тъкмо за тази работа — черни панталони, черен пуловер, — но движенията му са неловки, ъгловати. Нервен е. Интересен е. Бинокълът наблюдава и обмисля, обмисля и преценява.
Човекът очевидно си е пълен аматьор.
Вижте го как опипва стената. Вижте го колко е несръчен. Краката му се плъзгат по водосточната тръба, ръцете му не могат да стигнат до перваза. Аха-аха да падне. Изчаква, за да си поеме дъх. След малко започва да слиза обратно надолу, но явно това му се удава още по-трудно.
Той отново се мята към перваза и този път успява да се вкопчи в него. Кракът му се стрелва нагоре, за да се закрепи, и почти пропуска тръбата. Можеше да стане и много гадно, ама наистина много гадно.
Но сега вече е по-лесно и се напредва по-бързо. Той докопва втори улук, стига до един перваз на третия етаж, флиртува за кратко със смъртта, изпълзява с усилие върху перваза и допуска кардиналната грешка да погледне надолу. Олюлява се за миг и тежко тупва обратно върху перваза. Затуля очи с ръка и се втренчва вътре през стъклото, за да провери дали в стаята наистина не свети, после се захваща с отварянето на прозореца.
Едно от нещата, които отличават аматьора от професионалиста, е онзи етап, когато аматьорът решава, че щеше да е добре, ако си бе донесъл нещо, с което да отвори прозореца. За късмет на този аматьор собственикът на къщата също е аматьор и прозорецът неохотно се плъзга нагоре. Посетителят се вмъква вътре с голяма доза облекчение.
Би трябвало да се заключи — за негово добро — мисли си бинокълът. Една ръка се протяга към телефона. Едно лице се вглежда през прозореца и за миг лунната светлина го осветява; после то отново потъва навътре да си гледа работата.
Ръката виси над телефона още секунда-две, а бинокълът чака и мисли, мисли и преценява. Ръката вместо към слушалката се протяга към подробна карта на Лондон.
Следва дълга, замислена пауза, малко по-напрегнато взиране на бинокъла, а после ръката отново се протяга към слушалката, вдига я и набира номер.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА…
Апартаментът на Сюзън беше малък, но просторен — това е номер — помисли си Ричард напрегнато, след като запали лампата, — който само жените успяват да спретнат.
Не това заключение го беше напрегнало, разбира се-и преди си беше мислил същото, при това много пъти. Всъщност всеки път, когато идваше в апартамента й. Това винаги го беше поразявало — обикновено защото идваше от своя апартамент, който беше четири пъти по-голям и претъпкан с какво ли не. Сега тъкмо идваше от своя апартамент, само че беше дошъл по доста ексцентричен начин и тъкмо това го караше този път да прави обичайния си извод като на тръни.
Въпреки нощния хлад той се потеше.
Погледна обратно през прозореца, обърна се и се отправи на пръсти през стаята към телефона и телефонния секретар на малката масичка отсреща.
Нямаше смисъл, рече си той, да върви на пръсти. Сюзън я нямаше. Извънредно интересно му беше къде точно се намира тя, всъщност тъкмо както, рече си той, и на нея й е било извънредно интересно да разбере къде се е намирал той преди няколко часа.
Усети се, че продължава да върви на пръсти. Препъна се, за да се накара да спре, но ни най-малко не спря.
Изкачването по външната стена беше ужасно.
Той избърса чело с ръкава на най-стария и най-мръсния си пуловер. Имаше един гаден миг, когато целият му живот се беше изнизал пред очите му, но падането твърде го притесняваше и той пропусна всички хубави моменти. Повечето от хубавите моменти включваха Сюзън, осъзна той. Сюзън или компютрите. Никога Сюзън и компютрите — тези две неща обикновено участваха заедно в кофти моментите. Тъкмо затова се намираше тук, рече си той. Явно имаше нужда да се убеди в това, та си го повтори.