Тъкмо се опитваше да докара върху физиономията си израз, съставен от равни части разкаяние, жизнерадост и сексуална съблазън, вратата се отвори и в стаята влезе Майкъл Уентън-Уийкс.
Всичко замря.
Вятърът вън утихна. Бухалите застинаха сред полет. Е, може да бяха застинали, може и да не бяха, но парното със сигурност избра точно този миг, за да угасне — вероятно не беше способно да се справи със свръхестествения студ, извил се изведнъж над стаята.
— Какво правиш тук, Сряда? — натъртено рече Ричард. Надигна се от канапето, като да беше литнал от гняв.
Майкъл Уентън-Уийкс беше едър мъж с кахърна физиономия, известен на някои люде като Майкъл Срядата, защото обикновено обещаваше да свърши всичко до сряда. Беше облечен в костюм, който е бил изключително добре ушит по времето, когато баща му, покойният лорд Магна, го беше купил. Преди четиридесет години.
Майкъл Уентън-Уийкс заемаше много предно място в малкия, ала добре подбран списък от хора, които Ричард изобщо не можеше да понася.
Не можеше да го понася, защото намираше идеята за човек, който не само разполага с привилегии, но и се самосъжалява, защото според него светът изобщо не разбирал проблемите на привилегированите хора, за дълбоко противна. Майкъл на свой ред не можеше да понася Ричард по съвсем простата причина, че Ричард не можеше да понася него и не си правеше труда да го крие.
Майкъл хвърли муден и печален поглед към антрето, откъдето се зададе Сюзън. Щом съзря Ричард, тя спря. Остави чантата си, размота шала от врата си, разкопча палтото си, свали го, подаде го на Майкъл, приближи се до Ричард и го зашлеви.
— Цяла вечер го чакам този миг! — изфуча тя. — И хич не се опитвай да ми се преструваш, че криеш зад гърба си букет, който случайно си забравил! Последния път се опита да ми пробуташ тъкмо този номер! — Тя се фръцна и наперено се отдалечи.
— Този път забравих кутия шоколадови бонбони — мрачно смънка Ричард и протегна празна ръка към отдалечаващия се неин гръб. — Цялата външна стена изкачих без тях. И когато влязох, наистина се почувствах като първия глупак.
— Не е много смешно! — отряза го Сюзън.
Тя се понесе към кухнята и оттам се раздаде звук — като че мелеше кафе с голи ръце. За човек, който винаги изглежда такъв един спретнатичък, сладичък и деликатничък, нравът й наистина беше твърде буен.
— Истина е — обади се Ричард, без да обръща грам внимание на Майкъл. — Едва не се утрепах.
— Чак дотам няма да стигна — чу се гласът на Сюзън от кухнята. — Ако искаш да бъдеш замерен с нещо голямо и остро, защо не дойдеш тук да си разправяш шегичките?
— Предполагам, че на този етап вече няма смисъл да ти казвам, че съжалявам — провикна се Ричард.
— Ха на бас — отвърна Сюзън и отново връхлетя в стаята. Изгледа го с пламтящи очи и даже тропна с крак. — Честно си признай, Ричард! Тъкмо се гласеше да ми кажеш, че пак си забравил, нали? И как имаш наглостта да ми седиш тук — с два крака две ръце и глава един брой, все едно че си човек?! Това е поведение, от което би се засрамил и пристъп на амебна дизентерия! На бас се хващам, че дори и най-низшата форма на дизентерийна амеба се появява чат-пат, за да изведе приятелката си на бърза разходка из стомаха! Е, надявам се, че си прекарал много тъпа вечер.
— Тъпа беше — отвърна Ричард. — Изобщо нямаше да ти хареса. В банята имаше кон, а пък знам, че такива работи изобщо не ти понасят.
— О, Майкъл — безцеремонно отсече Сюзън, — недей да стърчиш там като слегнал се пудинг. Много ти благодаря за вечерята и за концерта, много си мил и за мене наистина беше удоволствие цяла вечер да ти слушам проблемите — подействаха ми много ободрително, толкова са различни от моите. Но мисля, че ще е най-добре, ако ей сегичка ти намеря книгата и те изритам навън. Предстои ми много сериозно тропане, скачане и вряскане, а знам как подобни неща разстройват деликатните ти чувства.
Тя измъкна палтото си от ръцете му и го закачи. Докато го държеше, той изглеждаше изцяло обзет от задачата, забравил за всичко друго на света. Без него изглеждаше малко нещо гол и объркан, ето защо се принуди отново да се съживи и размърда. Отново извърна големите си тежки очи към Ричард.
— Ричард — рече той. — Аз… ъ-ъ… такова, четох статията ти във… във „Фатом“. За музиката и… ъ-ъ…
— Фракталните пейзажи — троснато каза Ричард. Не му се говореше с Майкъл, а и без съмнение далеч не му се щеше да бъде въвлечен в разговор за смотаното списание на Майкъл. Или по-скоро за списанието, което беше на Майкъл едно време.
Именно това беше конкретната тема на разговора; в който на Ричард не му се щеше да бъде въвлечен.