— Ъ-ъ… да, де. Много интересно, разбира се — рече Майкъл с копринения си и твърде мазен глас. — Очертания на разни там планини, дървета и всякакви такива. Рециклирани алогизми.
— Рекурсивни алгоритми.
— Да, да, много ясно. Много интересно. Само че каква грешка, каква ужасна грешка. На списанието, искам да кажа. В крайна сметка това е списание за изкуство. Аз никога не бих позволил подобно нещо, разбира се. Рос го направи на нищо. Абсолютно на нищо. Той трябва да се махне. Трябва! Той няма никакъв усет и освен това е крадец.
— Не е крадец, Сряда, говориш пълни глупости! — отряза го Ричард. Секунда невнимание и ето на, вече беше въвлечен, въпреки че беше твърдо решен да не бъде. — Пък и той няма нищо общо с това, че тебе те изритаха. Това си беше по твоя собствена идиотска вина и ти…
Последва рязко поемане на въздух.
— Ричард — каза Майкъл с най-тихия си и спокоен гласец; да спориш с него, беше все едно да те увиват в парашутна коприна. — Мисля, че ти не разбираш колко важно…
— Майкъл — рече Сюзън учтиво, но твърдо, и отвори вратата.
Майкъл Уентън-Уийкс кимна едва забележимо и като че се спихна.
— Книгата ти — добави Сюзън и му протегна малка, опърпана книжица за църковната архитектура в графство Кент. Той я пое, измърмори някакви благодарности, огледа се за миг, сякаш изведнъж беше осъзнал нещо доста чудновато, после се стегна, кимна за сбогом и се изнесе.
На Ричард никак не му допадаше напрежението, което усещаше, докато Майкъл беше там, и сега изведнъж му се удаде да се отпусне. Винаги се беше възмущавал от снизходителната слабост, проявявана от Сюзън към Майкъл, макар тя да се опитваше да я прикрива, като през цялото време се държеше с него ужасно грубо. А може би дори тъкмо заради това.
— Сюзън, какво бих могъл да кажа… — немощно подхвана той.
— Можеш да кажеш „ох!“ като за начало. Не ми достави това удоволствие дори когато те фраснах, а според мене беше доста яко. Боже, ама тука е такъв мраз! Този прозорец защо зее така?
Тя отиде и го затвори.
— Казах ти вече. Точно през него влязох — обади се Ричард.
Прозвуча горе-долу така, сякаш се опитваше да я накара да се извърне и да го погледне смаяно.
— Ама наистина! — добави той. — Също като в рекламите за шоколадови бонбони, само дето забравих тъкмо тях… — Той плахо-плахо сви рамене.
Тя се облещи смаяно насреща му.
— И какво, мътните го взели, те прихвана, че го направи? — попита тя. Изпружи врат през прозореца и погледна надолу. — Можеше и да се убиеш!
— Ами… ъ-ъ… мда — каза той. — Просто ми се стори единственият начин да… такова. — Беше се поокопитил. — Ти си прибра ключа, който ми беше дала, спомняш ли си?
— Да. Беше ми писнало да идваш и да ми опустошаваш провизиите винаги когато те мързи да си напазаруваш. Ричард, ама ти наистина ли се изкатери по тази стена?
— Е, исках да съм тук, когато се прибереш.
Тя объркано поклати глава.
— Щеше да е много по-добре, ако беше тук, когато излизах. Затова ли си облечен с тези мръсни стари парцали?
— Да. Да не мислиш, че съм отишъл на вечеря в „Сейнт Сед“ в този вид?
— Е, вече представа си нямам какво смяташ ти за разумно поведение. — Тя въздъхна и бръкна в едно малко чекмедже. — Ето ти — обърна се тя към него, — може пък някой път да ти спасят живота. — И тя му подаде два ключа, нанизани на халка. — Вече съм твърде изморена, за да продължавам да се ядосвам. Цяла вечер с Майкъл — това би изкарало всекиго извън релси.
— Е, аз пък никога не съм разбирал как така изобщо го траеш.
Ричард тръгна към кухнята за кафето.
— Знам, че ти не го харесваш, но той е много мил и може да бъде и очарователен по своя си тъповат начин. Обикновено действа много отпускащо да прекараш известно време с някой, който е така погълнат от себе си — поне няма никакви претенции към тебе. Но си е навил на пръста, че аз бих могла да направя нещо за неговото списание. Аз, разбира се, не бих. В живота не става така. Обаче наистина ми е жал за него.
— На мене пък не ми е. На него цял живот му е било страшно, страшно лесно. И все още му е страшно, страшно лесно. Сега просто някой му е взел играчката, това е. Едва ли би могло да се твърди, че е било несправедливо, нали?
— Не става въпрос дали е справедливо или не. Жал ми е за него, защото е нещастен.
— Е, че как да не е нещастен. Ал Рос превърна „Фатом“ в едно наистина умно, интелигентно списание и изведнъж всички поискаха да го четат. Преди беше просто пълен боклук. Единствената, му функция беше да осигурява на Майкъл обяд и възможност да се натриса на когото му скимне под претекст, че онзи току-виж поискал да драсне някоя статийка. Че той успя ли въобще да издаде някой брой? Цялата работа беше пълно менте. Негова си глезотия. Наистина не намирам това нито за очарователно, нито за достойно за внимание. Извинявай, че пак започнах, беше без да искам.