ГЛАВА ЧЕТВЪРТА…
Беше хладна, старомодна ноемврийска нощ. Луната изглеждаше бледа и тъжовна, сякаш не беше редно да се появява в подобна нощ. Тя изгря неохотно и увисна в небето като болно привидение. На фона й, смътни и размити от влагата, надигаща се от болнавите мочурища, се очертаваха силуетите на разнообразните кули и бойници на колежа „Сейнт Сед“ в Кеймбридж — призрачно стълпотворение от сгради, трупали се векове наред — средновековна до викторианска, тюдорска до стил „Одеон“. Само така, стърчащи сред мъглата, те изглеждаха като да имат нещо далечно общо помежду си.
Между тях сновяха силуети — щураха се от една мътна локва светлина към друга, трепкаха и влачеха след себе си валма от дъх, които се стелеха зад тях в студената нощ.
Беше седем часът. Много от силуетите се бяха отправили към трапезарията на колежа, която разделяше предния от вътрешния двор и от чиито прозорци неохотно струеше топла светлина. Два от тези силуети особено не си подхождаха. Единият — на млад мъж — беше висок, кльощав и ръбат; дори и увит до уши в тежкия, тъмен балтон, той вървеше малко като оскърбен на публично място щъркел.
Другият беше дребен, закръглен и с неуморна пъргавина щъкаше насам-натам като стадо позастарели катерички, които се опитват да се измъкнат от чувал. Възрастта му клонеше към горния край на напълно неопределената. Ако си изберете наслуки едно число, той сигурно беше малко по-стар, но… Ами невъзможно беше да се определи точно на каква възраст е. Разбира се, лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а малкото коса, измъкнала се изпод червената му вълнена скиорска шапка, беше рядка, бяла и си имаше голям брой собствени мнения по въпроса, накъде точно би искала да стърчи. И той беше увит в тежък балтон, но над него беше загърнат с плющящо на вятъра наметало, поръбено с много избеляла пурпурна ивица — знакът на неговата уникална и своеобразна академична катедра.
Докато вървяха, в разговора участваше само по-възрастният. Той току сочеше разни интересни неща по пътя — въпреки обстоятелството, че беше твърде тъмно, за да се види каквото и да било. По-младият му отвръщаше: „А, да“, „Така ли? Колко интересно…“, „Тъй, тъй, тъй“ и „Боже милостиви“. Главата му се поклащаше сериозно нагоре-надолу.
Влязоха — не през главния вход на трапезарията, а през една малка вратичка от източната страна на двора. Тя водеше към гардеробната на преподавателите и към облицовано с тъмно дърво преддверие, където настоятелството на колежа се събираше, за да пляска с ръчички и да прави „бррр“, преди да се отправи през собствения си вход към Почетната маса.
Бяха закъснели и припряно смъкнаха балтоните си. За по-възрастния това се оказа доста сложно поради нуждата да свали първо професорското си наметало и после, след като си е съблякъл балтона, да го сложи пак, после да натика шапката си в джоба на балтона, после да се затюхка къде ли му е шалът, докато си спомни, че не го е взел, после да поровичка из джоба на балтона, докато си напипа кърпичката, после да поровичка и в другия джоб за очилата си и накрая да ги открие най-неочаквано, увити във въпросния шал, който, излиза, в крайна сметка беше донесъл, но не си бе сложил въпреки свирепия и влажен вятър, който вееше като вещерски дъх от мочурищата.
Той затика по-младия пред себе си към залата и те седнаха на последните два празни стола край Почетната маса, предизвиквайки малка вихрушка от бръчки и вдигнати вежди, задето бяха попречили на Латинската слава да продължи да си седи там, върху столовете.
Днес трапезарията беше пълна. През студените месеци популярността й сред учащите неизменно нарастваше. По-необикновеното беше, че бе осветена със свещи — това й се случваше само в редки специални случаи. Две дълги претъпкани маси си се изтягаха сред блещукащия полумрак. На светлината на свещите лицата на хората бяха по-живи, приглушеният звук на гласовете им, тракането на приборите и дрънченето на чашите като че бяха по-вълнуващи, а в тъмните кътчета на огромната зала сякаш се бяха сгушили наведнъж всички векове, откакто тя съществуваше. Самата Почетна маса оформяше кръст в горния си край и се издигаше горе-долу на около тридесет сантиметра над останалите. Тъй като на вечерята присъстваха и гости, беше сервирано и от двете страни на масата, за да могат да се поберат всички, и затова мнозина седяха с гръб към залата.
— Е, млади Макдъф — каза професорът, след като седна и разстла салфетката на коленете си, — за мене е удоволствие да те видя пак, драги ми приятелю. Радвам се, че успя да дойдеш. Нямам представа за какво е всичкото това — добави той и плъзна втрещен поглед из залата. — Всичките тези свещи и сребърни прибори, и не знам си к’во. Общо взето, това обикновено означава специална вечеря в чест на някого или на нещо, за които никой нищо не си спомня — освен това, че тази вечер храната ще е по-сносна.