Сюзън нервно сви рамене.
— Според мене реагираш твърде остро — каза тя, — макар че май ще се наложи да го разкарам, ако продължава да ми додява да направя нещо, което просто не мога да направя. Прекалено е изтощително. Както и да е, виж какво, много се радвам, че си прекарал тъпо. Ще ми се да си поговорим какво ще правим този уикенд.
— А — рече Ричард, — ами…
— О, по-добре първо да прослушам съобщенията.
Тя отиде до телефонния секретар, изслуша първите няколко секунди от съобщението на Гордън и после изведнъж го изключи.
— Не ми се занимава с това — рече тя и му подаде касетата. — Можеш ли утре да я предадеш на Сюзън в офиса? Спести й разкарването. Ако има нещо важно, тя ще ми каже.
Ричард примига, смънка „ъ-ъ… мда“ и прибра касетата в джоба си, треперейки от току-що преживения шок.
— Както и да е — за уикенда говорехме… — Сюзън се отпусна на канапето.
Ричард избърса чело.
— Сюзън, аз…
— Боя се, че си имам работа. Никъла е болна и ще ми се наложи да я замествам в „Уигмор“ другия петък. Има някои парчета на Вивалди и Моцарт, дето не ги знам добре. Опасявам се, че това означава този уикенд да ми се наложи да се упражнявам извънредно, и то много. Съжалявам.
— Е, всъщност — обади се Ричард, — и аз си имам работа. Той приседна до нея.
— Знам. Гордън все ме кара да те юркам. Иска ми се да не ме караше. Не ми е работа, пък и ме поставя в обидно положение. Писнало ми е разни хора да се опитват да ме притискат, Ричард. Ти поне не го правиш.
Тя отпи глътка кафе.
— Но съм сигурна — добави тя, — че между това, да не те притискат, и това, напълно да забравят, че съществуваш, има бяло петно на картата, което бих искала да изследвам. Гушни ме.
Той я прегърна. Чувстваше се връхлетян от чудовищен, незаслужен късмет. Час по-късно се измъкна и откри, че „Пица експрес“ са затворили.
Междувременно Майкъл Уентън-Уийкс се връщаше у дома си в Челси. Той седна отзад в таксито, впери празен поглед в улиците и зачука леко по стъклото в бавен, умислен ритъм.
Туп-тап-тапа, туп-тап-тапа, туп-тап-тапа.
Той беше от онези опасни хора, които са меки, мазни и кротички, стига да получават онова, което искат. И тъй като винаги беше получавал онова, което иска, и наглед беше съвсем доволен от това, на никого никога не бе и хрумвало, че той не е само мек, мазен и кротичък. Налагаше се да разбуташ сума ти меки, мазни части, преди да се натъкнеш на част, която не поддава, щом я натиснеш. Тъкмо за предпазване на тази му част служеха меките, мазни части.
Майкъл Уентън-Уийкс беше по-малкият син на лорд Магна — издател, собственик на вестник и прекалено снизходителен баща, под чийто защитен чадър Майкъл беше доволен от това, да издава свое собствено списание на величествена загуба. Лорд Магна беше начело на постепенния, ала достоен и уважаван упадък на издателската империя, основана от баща му, първия лорд Магна.
Майкъл продължи леко да чука с пръсти по стъклото.
Туп-тапа-туп-тап.
Той си спомни отвратителния, ужасен ден, в който баща му се беше опекъл жив, докато сменяше един щепсел, и майка му пое бизнеса. Не само го пое, но и се захвана да го ръководи с напълно неподозиран замах и решителност. Тя огледа компанията с много остър поглед, разбра кое как върви или се тътри, както го нарече тя, и дори стигна дотам, че поиска сметките за списанието на Майкъл.
Тап-тап-тап.
А Майкъл, що се отнася до деловата страна на въпроса, знаеше само какви би трябвало да бъдат цифрите и просто беше уверявал баща си, че наистина са такива.
„Не мога да позволя тази работа да бъде просто синекура, трябва да го разбереш, приятелче, трябва да си избиваш разходите, иначе как ще го бъде, как ще я караме?“ — често повтаряше баща му, а Майкъл кимаше сериозно и започваше да измисля цифрите за следващия месец или за тогава, когато успееше най-после да издаде някой брой.
Майка му, от друга страна, не беше толкова снизходителна. Хич даже не беше.
Майкъл обикновено наричаше майка си „старата бойна брадва“, но ако имаше нещо справедливо в сравнението с това сечиво, то би трябвало да е с много фино изработена бойна брадва с прекрасна форма, с елегантния минимум изящно гравирани орнаменти току до блестящото й, остро като бръснач острие. Един замах с подобен инструмент — и няма да разбереш къде точно те е уцелил чак докато не се опиташ да си погледнеш часовника и установиш, че ти няма ръката.