Тя търпеливо беше чакала — или поне така изглеждаше — в сянката през всичките тези години в качеството си на предана съпруга, на любеща, но строга майка. Сега някой я беше изкарал — нека за момент пак да се върнем към метафорите — от ножницата и всеки търчеше да се крие.
Включително и Майкъл.
Тя твърдо вярваше, че Майкъл, когото тихомълком обожаваше, е бил разглезен в най-пълния и най-лошия смисъл на думата, и беше решена да прекрати това, макар и толкова късно.
Само няколко минути й трябваха, за да разбере, че всеки месец той просто си измисля цифрите от отчета и че списанието хвърля купища пари на вятъра, докато Майкъл си играе на издател и постоянно плаща огромни сметки за обяд, за такси и разходи за персонал, които като на шега изправяше срещу въображаемите данъци. Цялата работа просто се губеше някъде сред гаргантюанското счетоводство на „Магна хауз“.
После беше извикала Майкъл при себе си.
Туп-тапа-туп-туп-тапа.
— Как искаш да се държа с тебе? — беше му казала тя. — Като със свой син или като с главен редактор на едно от моите списания? И двата варианта ме устройват.
— На твоите списания ли? Е, син съм ти, вярно, но не разбирам…
— Точно така. Майкъл, погледни това тук — беше отсякла тя и му бе подала една компютърна разпечатка. — Цифрите отляво показват истинските приходи и разходи на „Фатом“, а тези отдясно са твоите. Нещо да ти прави впечатление?
— Мамо, ще ти обясня. Аз…
— Добре — рече със сладък гласец лейди Магна. — Много се радвам.
Тя прибра листа.
— А сега: имаш ли някакви идеи по въпроса, как е най-добре да се ръководи списанието в бъдеще?
— Да, абсолютно. Много определени. Аз…
— Добре — усмихна се сияйно лейди Магна. — Е, това напълно ме задоволява.
— Искаш ли да ме изслушаш…
— Не, не, достатъчно, миличък. Просто съм щастлива да разбера, че имаш някакви идеи по въпроса, за да си бъдем наясно. Сигурна съм, че новият собственик на „Фатом“ на драго сърце ще ги изслуша.
— Какво? — рече един шашардисан Майкъл. — Искаш да кажеш, че смяташ да продаваш „Фатом“?
— Не, искам да кажа, че вече го продадох. Боя се, че не му взех кой знае какви пари. Една лира плюс обещанието, че ще те задържат като главен редактор за следващите три броя, а пък после новият собственик ще си решава.
Майкъл се облещи насреща й.
— Е, хайде, хайде — разпери ръце майка му. — Едва ли можехме да продължаваме както досега, нали така? Винаги си бил съгласен с баща си, че твоята работа не трябва да е синекура. И тъй като би ми било много мъчно както да повярвам на историите ти, така и да ги изтрая, реших да пробутам проблема на някой, с когото би могъл да имаш по-обективни отношения. А сега, Майкъл, имам друг ангажимент.
— Добре, но… на кого си го продала? — изломоти Майкъл.
— На Гордън Уей.
— На Гордън Уей?! Ама, за Бога, мамо, та той е…
— Той е много запален по идеята да го смятат за виден меценат. И като го казвам, наистина го мисля. Сигурна съм, че ще се разбирате чудесно, миличък. А сега, ако нямаш нищо против…
Майкъл беше решен да отстоява позициите си.
— Никога не съм чувал по-абсурдно нещо! Аз…
— Знаеш ли, тъкмо това ми каза и господин Уей, когато му показах тези цифри, а после настоях да те задържат като главен редактор за още три броя.
Майкъл пухтя, пухтя, черви се, кърши пръсти, но не се сети какво би могъл още да каже освен: „И каква щеше да е разликата, ако ти бях казал да се държиш с мене като с главния редактор на едно от списанията ти?“
— Ами, миличък — рече лейди Магна с най-сладката си усмивка, — щях, разбира се, да се обръщам към тебе с „господин Уентън-Уийкс“ и сега нямаше да ти кажа да си оправиш вратовръзката — добави тя и едва забележимо мръдна пръсти.
Туп-тап-тап-туп-тап-тап.
— Номер седемнаесе ли беше?
— Ъ-ъ… какво? — тръсна глава Майкъл.
— Седемнаесе ли рече, викам — рече му шофьорът на таксито. — Щото стигнахме.
— О… О, да, да, благодаря. — Майкъл се измъкна навън и взе да бърника из джоба си за пари.
— Тап-тап-тап, а?
— Какво?! — Майкъл му подаде парите.
— Тап-тап-тап — рече шофьорът. — По целия път, да му се не види. Май нещо те гризе, а, приятел?
— Я си гледай смотаната работа! — озъби му се Майкъл.
— Щом казваш, приятел. Само ми мина през ума, че може нещо да откачаш, знам ли — рече шофьорът и потегли.
Майкъл влезе в къщата си, прекоси студения коридор, стигна до трапезарията, светна лампата, хвана гарафата с брендито и си сипа едно. Съблече палтото си, метна го върху огромната махагонова маса, издърпа един стол до прозореца, седна на него и задундурка питието и кахърите си.