Тап-тап-тап — отново зачука той по стъклото.
Бяха го изтърпели мрачно като редактор на договорените три броя и после без много церемонии го бяха изхвърлили. Намериха си нов редактор, някой си А.К. Рос, който беше млад, гладен и амбициозен и който бързо превърна списанието в гръмовен хит. Междувременно Майкъл се чувстваше гол и объркан. Че какво друго му оставаше.
Той отново почука по прозореца и погледна — имаше си го този навик — към малката нощна лампичка на перваза. Беше доста грозновата — най-обикновена нощна лампичка — и единственото в нея, което най-редовно приковаваше вниманието му, беше, че това беше лампичката, опекла баща му жив, и че тогава той бе седял точно тук.
Дъртия хич го нямаше по техниката. Майкъл го виждаше как най-съсредоточено се взира през очилцата си, засмукал мустак, докато се опитва да разгадае тайнствените сложнотии на тринадесетамперовия щепсел. Както излизаше, той явно го беше включил отново в контакта, без преди това да му завинти капачето, и после, при това положение, се бе опитал да смени предпазителя. И така бе получил шока, накарал вече пресипналото му сърце да замлъкне.
Ама че тъпа, тъпа грешка — помисли си Майкъл. Всеки би могъл да я допусне, всеки, но последиците й бяха катастрофални. Смъртта на баща му, собственото му пропадане, издигането на онзи гаден Рос и отвратително успешното му списание, и…
Тап-тап-тап.
Погледна прозореца, загледа се в собственото си отражение и в тъмните сенки сред храсталака отвъд. Погледна отново лампичката. Тъкмо това беше предметът, тъкмо това беше мястото, а грешката беше толкова, ама толкова проста. Откъдето и да го погледнеш, беше просто — и да го допуснеш, и да го предотвратиш.
Единственото нещо, което го разделяше от този миг на простота, беше невидимата бариера на между временно изминалите месеци.
Внезапно го облада странно спокойствие — сякаш нещо вътре в него изведнъж беше намерило разрешението си.
Тап-тап-тап.
„Фатом“ беше негов. То не беше замислено като успешно списание, а беше неговият живот. Бяха му отнели живота, а това изискваше отговор.
Тап-тап-тап-прас!
Изненада самия себе си с това, че внезапно бе бръкнал в прозореца и се беше порязал доста гадно.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА…
Някои от по-неприятните страни на това, да си мъртъв, вече бяха започнали попълзновенията си към Гордън, докато той стоеше пред своята „къщурка“.
Всъщност къщурката би представлявала една твърде огромна къща според стандартите на някой друг, но той винаги беше искал да си има една хубава селска къщурка. Ала когато му дойде времето да си купи, откри, че разполага с много повече пари, отколкото някога бе вярвал насериозно, че ще притежава. И взе, че си купи голяма стара къща, в която някога бе живял енорийският свещеник. Но я наричаше къщурка въпреки седемте спални и шестнадесетте декара влажна кеймбриджка земя. Това едва ли го правеше по-мил и драг на хората, които наистина живееха в къщурки, но ако Гордън Уей си позволяваше действията му да се диктуват от това, какво би го направило по-мил и драг на хората, то не би бил Гордън Уей.
В джоба му дрънкаха призраците на ключовете на Гордън Уей.
Тъкмо тази мисъл го беше спряла за миг по невидимия му път. Идеята да мине през стената откровено го отвращаваше. Беше нещо, което упорито се бе опитвал да избягва цяла нощ. Вместо това се мъчеше да сграбчва и да стиска всичко, което му попаднеше, за да го направи веществено, а с него — и себе си. Да влезе в къщата си, в собствената си къща, по някакъв друг начин, а не като отвори вратата и прекрачи прага, както подобава на собственик — това го изпълваше с болезнено чувство за загуба.
Докато се взираше в къщата, му се прищя тя да не беше такъв краен образец на викторианската готика и лунната светлина да не играеше така студено по тесните прозорци на фронтоните и по заплашителните кули. Навремето, когато си я беше купил, беше пуснал тъпата шега, че при този й вид няма как в нея да не се въдят призраци, като не подозираше, че един ден в нея наистина ще се завъди призрак, да не говорим, че не подозираше и чий ще бъде.
Пое тихо по алеята, оградена от надвисналите силуети на тисовите дървета, много по-стари от самата къща. Духът му се смрази. Доста неприятна беше мисълта, че някого другиго може и да го е страх да тръгне по подобна алея в подобна нощ, защото се бои да не би да срещне нещо подобно на него.
Зад паравана от тисове отляво се издигаше мрачното здание на старата църква. Сега то гниеше; използваха го на смени хората от съседните села, а службите отслужваше викарий, вечно останал без дъх от постоянното кръстосване с колелото до църквата и обратно и без дух от гледката, която представляваха неколцината очакващи го вътре. Иззад камбанарията на църквата надолу се взираше студеното око на луната.