Изведнъж някаква лека сянка на движение привлече погледа му, като че в храстите край къщата някой се бе размърдал, но, рече си той, това явно беше само плод на неговото въображение, твърде възбудено от напрежението на това, да си мъртъв. Че от какво всъщност би могъл да се страхува?
Той продължи нататък, зави зад ъгъла на къщата и тръгна към входната врата, свряна дълбоко под мрачен свод, обвит с бръшлян. Изведнъж се сепна — беше забелязал светлина вътре в къщата. Електрическа светлина и смътния отблясък на горящ огън.
Чак след миг-два се сети, че, разбира се, тази вечер го очакваха, макар едва ли в подобен вид. Госпожа Бенет, възрастната икономка, сигурно беше дошла да му оправи леглото, да запали камината и да му остави нещо леко за вечеря. Телевизорът вероятно също работеше, та да може той да го изключи нетърпеливо веднага щом влезе.
Докато приближаваше, чакълът под краката му упорито отказваше да хрущи. Макар да знаеше, че вратата едва ли ще поддаде, той изобщо не си представяше да не отиде първо и да се опита да я отвори и чак тогава, скрит сред сенките на свода, да затвори очи и засрамено да се плъзне през нея. Пристъпи към вратата и спря.
Тя беше отворена.
Само на сантиметър, но все пак отворена. Духът му трепна от страхлива изненада. Как така отворена?! Госпожа Бенет винаги беше толкова съвестна за подобни неща. За миг постоя там, пристъпвайки несигурно от крак на крак, а после с мъка се напъна и тласна вратата. Колкото и слаб да беше натискът му, тя бавно и неохотно се отвори, а пантите й изстенаха в протест. Той прекрачи прага и се плъзна по настлания с камък коридор. Широкото стълбище водеше нагоре към мрака, но всички врати, които извеждаха от коридора, бяха затворени.
Най-близката врата водеше към всекидневната, в която гореше огънят и от която се чуваше сподавеното бръмчене на колите, подгонили се из късния филм. Минута-две той се бори напразно с лъскавата месингова топка, но най-накрая се принуди да се признае за позорно победен. Обхванат от внезапен гняв, той се хвърли право срещу вратата и… мина през нея.
Стаята вътре беше истинска картинка на топлия домашен уют. Той се замята яростно из нея, не успя да се възпре и прелетя през изпречилата му се маса, на която бяха наредени куп дебели сандвичи и термос с горещо кафе, през огромното, ужасно меко кресло, през огъня, през дебелата тухлена стена, и право в тъмната, студена трапезария.
Междинната врата между нея и всекидневната също беше затворена. Гордън я побутна с вдървения си пръст и после, примирил се с неизбежното, си рече „давай!“ и се плъзна обратно през нея — лекичко, спокойничко; за първи път забеляза богатата вътрешна структура на дървото.
Уютът на стаята сякаш му дойде множко и той се понесе като изоставен из нея — не го свърташе на едно място. Жизнерадостната топлота на огъня хвърляше весели отблясъци през него. Ала него не можеше да стопли.
Какво ли, зачуди се той, се предполага, че правят призраците по цяла нощ?
Седна нервно и се загледа в телевизора. Не след дълго обаче преследването с коли приключи мирно и тихо и не остана нищо освен сивите снежинки и белият шум, които той нямаше как да изключи.
Откри, че е потънал твърде надълбоко в креслото, и докато се опитваше да се измъкне, се поомеша с него. Опита се да се позабавлява, като застана в средата на масата, но това едва ли можеше да направи кой знае какво за повдигане на настроението му, което безвъзвратно се плъзгаше от униние надолу.
А може би не беше лошо да поспи?
Може пък и да не беше.
Не усещаше нито умора, нито сънливост, просто смъртен копнеж по пълното забвение. Премина отново през затворената врата и излезе в тъмния коридор. Тежкото, обширно стълбище водеше към огромните мрачни спални на горния етаж.
И той кахърно се заизкачва по него.
Нямаше смисъл, знаеше го. Щом не можеш да отвориш вратата на една спалня, не можеш и да спиш в леглото вътре. Плъзна се през вратата и се просна върху чаршафите, за които знаеше, че са студени, макар и да не го усещаше. Луната май не искаше да го остави на мира и сияеше с всичка сила насреща му, докато той лежеше с изцъклен поглед — изпразнен, неспособен да си спомни нито какво е спане, нито как точно се прави.
Ужасът от пустотата връхлетя върху него — ужасът от това, да лежи безспир, завинаги, буден в четири часа сутринта.
Нямаше къде да отиде; и да отидеше, нямаше какво да прави там, а и нямаше при кого да отиде и да го събуди, без онзи да не се ужаси веднага щом го види.