Най-лошото беше, когато видя Ричард на шосето — лицето на Ричард се беше смръзнало и бе пребледняло зад стъклото. Отново пред очите му изплуваха лицата на Ричард и на размития силует до него.
Тъкмо това прогони от него и последната бледа следа от топлина, спотайваща се в дъното на ума му, който се мъчеше да го убеди, че проблемът е само временен. През нощта изглеждаше ужасно, но сутринта, след като се срещне с хора и види кое как е, всичко щеше да бъде наред. Поопипа мислено спомена за онзи миг в паметта си и не можа да го пусне.
Беше видял Ричард; и Ричард го беше видял.
Не, нищо нямаше да е наред.
Обикновено, когато се чувстваше толкова зле нощем, той се смъкваше на долния етаж и проверяваше какво има в хладилника; тъкмо това и направи. Сигурно щеше да е по-весело от обляната в лунна светлина спалня. Щеше да се помотае из кухнята, да се бутне в това-онова…
Плъзна се надолу по — отчасти през — перилата, лъхна през кухненската врата, без изобщо да се замисли, и после — за около пет минути — посвети цялата си концентрация и енергия на включването на осветлението.
Това го изпълни с истинско чувство на победа и той реши да си пийне една бира по случая.
След минута-две непрекъснато жонглиране и изпускане на кутията „Фостър“ той се отказа. Нямаше и най-малката представа как би могъл да дръпне халката, а и освен това бирата кой знае как се беше разпенила… Пък и какво ли щеше да я прави тази бира дори и да беше успял да отвори кутията?
Нямаше тяло, за да я налее вътре. Метна кутията и тя се търколи под един шкаф.
Беше започнал да забелязва нещо — способността му да хваща предмети сякаш нарастваше и намаляваше в бавен ритъм, също както и видимостта му.
Ала ритъмът беше неравен или вероятно ефектът един път беше по-изявен, друг път — по-слаб. И това май се менеше според някакъв бавен ритъм. Тъкмо в този момент му се струваше, че силата му нараства.
Обзет от внезапен пристъп на активност, реши да опита колко от нещата в кухнята би могъл да помръдне или да вкара по някакъв начин в работа.
Отваряше шкафове, измъкваше чекмеджета, разсипваше прибори по пода. Успя да пусне за малко миксера, прекатури електрическата кафемелачка, без да успее да я включи, пусна газта на газовия котлон, но не можа да я запали, накълца един самун хляб с големия нож. Опита се да напъха няколко залъка в устата си, но те просто падаха на пода. Една мишка изскочи и се метна през стаята; козината й беше настръхнала от страх.
Най-накрая се спря и седна върху кухненската маса, емоционално изтощен и напълно вцепенен физически.
Как ли, зачуди се той, щяха да реагират хората на вестта за неговата смърт?
Кой ли щеше да жали най-много за него?
Първо щеше да има шок, после — тъга, след това щяха да свикнат и той щеше да се превърне в смътен спомен, а за тях животът щеше да продължава без него и всички щяха да си мислят, че е отишъл там, където отиват хората, след като умрат. Тъкмо последната мисъл го изпълваше с ледена уплаха.
Не беше отишъл никъде. Тук си беше.
Седеше срещу един шкаф, който не беше успял да отвори, защото дръжката му много заяждаше. Награби неловко една консерва с домати, после отново се приближи до големия шкаф и нападна дръжката с консервата. Вратата изхвърча и иззад нея към него полетя собственият му, липсващ, окървавен, ужасен труп.
До този момент Гордън и понятие си нямаше, че призраците припадат.
Сега си го създаде и направи точно това.
Два-три часа по-късно се свести от експлозия: газовата му печка беше избухнала.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА…
На другата сутрин Ричард се събуди два пъти.
Първия път реши, че е направил грешка, и се обърна на другата страна, за да дремне още няколко минути. Втория път подскочи в леглото, защото събитията от миналата нощ го връхлетяха отново.
Слезе долу и погълна унила, безпорядъчна закуска, по време на която нищо не вървеше както трябва. Прегори филийките, разля кафето и откри, че макар и вчера да беше мислил да купи мармалад, не го беше купил. След като обмисли немощния си опит да се нахрани, му хрумна, че довечера би могъл най-после да си позволи да изведе Сюзън на страхотна вечеря — като извинение за снощи.
Ако успееше да я убеди…
Гордън напоследък се съсипваше да хвали някакъв ресторант и все им препоръчваше да го посетят. Гордън разбираше от ресторанти — без съмнение беше прекарал доста време в тях. Известно време Ричард седя и се чука с един молив по зъбите, после се качи в кабинета си и измъкна изпод купчина списания един телефонен указател.
„L’esprit d’Escalier.10“
10
Френски идиоматичен израз, подобен на нашия „след дъжд — качулка“, букв. „умът [му идва] на стълбите“ — Б.пр.