Той млъкна и се замисли, после продължи:
— Май е доста странно, не мислиш ли — това, че качеството на храната се мени обратнопропорционално на осветлението. Да се чуди човек до какви ли кулинарни висини би се издигнал кухненският персонал, ако го затвориш за постоянно на тъмно. Според мене май си струва да се опита. За целта в колежа има няколко добри подземия, които биха могли да свършат работа. Май веднъж те развеждах из тях, а? Зидарията си я бива!
Всичко това дойде като облекчение за госта му. То беше първият показател, който издаваше, че домакинът му едва-едва си спомня кой е. Професор Урбан Хронотис, професор региус по хронология, или „Рег“, както настояваше да го наричат, имаше памет, която някога сам беше сравнил с кралица Александра Леката пеперудка — беше също така пъстра, прехвърчаше красиво от цвят на цвят и сега — уви — беше почти напълно угаснала.
Когато преди няколко дена Рег му се беше обадил по телефона, за да го покани, той изглеждаше много въодушевен от мисълта да се срещне с бившия си ученик и все пак, когато Ричард пристигна тази вечер — наистина малко късничко, — професорът беше отворил вратата с трясък, очевидно ядосан, бе се вторачил изненадано в него, бе настоял да разбере дали той няма някакви емоционални проблеми, бе реагирал с раздразнение, когато внимателно му бе напомнено, че откакто бе преподавал на Ричард в колежа, са изминали десет години, и най-накрая се бе съгласил, че Ричард наистина е дошъл на вечеря, след което бе забърборил бързо и се бе разпрострял надълго и нашироко върху историята на архитектурата на колежа — сигурен знак, че умът му е съвсем другаде.
Рег всъщност никога не бе преподавал на Ричард. В колежа той му беше само тютор2, което накратко означаваше, че отговаря за общото му благосъстояние и че трябва да му казва кога са изпитите, да следи да не взима наркотици и така нататък. Всъщност не беше съвсем ясно дали Рег изобщо бе научил някога някого на нещо и точно на какво би могъл да го научи. Преподавателската му дейност беше мътна работа, най-меко казано, и тъй като той се бе отървал от лекторските си задължения чрез простата и осветена от времето техника — беше предоставил на всички свои потенциални студенти списък с книги, за които знаеше, че със сигурност не са били преиздавани през последните тридесет години, а после го прихващаха бесните, ако те не успееха да ги намерят, никой никога не бе открил каква точно е природата на неговата академична дисциплина. Разбира се, той отдавна беше взел необходимите предохранителни мерки — беше иззел единствените налични бройки на книгите в списъка му от всички университетски и колежански библиотеки, в резултат на което разполагаше с изобилие от време да се занимава с… е, с каквото там си се занимаваше.
Тъй като Ричард винаги успяваше да се разбира относително добре със стария перко, един ден бе събрал кураж и го бе попитал какво точно представлява това нещо — професура региус по хронология. Беше един от онези слънчеви летни дни, когато светът сякаш е готов да експлодира от кеф, че е просто такъв, какъвто е, а Рег беше в необичайно и нехарактерно за него добро разположение на духа. Вървяха по моста над река Кейм, която разделяше старата от новата част на колежа.
— Синекура, драги ми приятелю, чиста синекура — бе отвърнал той с грейнала усмивка. — Малко пари за съвсем малко, или направо да си го кажем, за нищо работа. Това ме поставя постоянно начело на играта, което е удобно, макар и скромно място човек да прекара живота си. Препоръчвам ти го. — И той се наведе над парапета и взе да му сочи някаква тухла, която беше сметнал за особено интересна.
— Но що за наука е това? — не мирясваше Ричард. — Историческа? Природна? Философска? Каква?
— Амиии… — бавно проточи Рег. — Щом ти е интересно, катедрата е била създадена първоначално от крал Джордж III, който, както знаеш, е притежавал редица забавни познания, включително поверието, че едно от дърветата в Големия парк на замъка Уиндзор е всъщност Фридрих Велики.
Сам той е създал този пост — оттук и „региус“3. А и идеята е негова собствена, което вече е нещо доста по-необикновено. Слънцето играеше по вълните на река Кейм. Хората в лодките щастливо си крещяха един на друг да вървят на майната си. Хърбави учени, представители на природните науки, прекарали месеци наред заключени в стаите си, толкова пребелели, че бяха замязали на риби, изпълзяваха на слънце и примигваха на парцали. Двойките, излезли да се разхождат по брега, дотолкова започваха да се вълнуват от цялото това всеобщо чудо и приказ, че току им се налагаше да се потулят в някое стайче за час-два.