Настоя пред себе си, както бе настоял и пред Дърк, че не трябва да бяга от полицията. Полицията, каза си той, помага на невинните и ги пази — така го бяха учили като малък. При тази мисъл побягна на мига и едва не връхлетя върху гордия нов собственик на един грозен лампион от времето на Едуард.
— Извинете — каза той. — Извинете.
Толкова се беше смаял, че някой е пожелал да притежава подобно нещо, че забави хода си до бодра крачка. Озърташе се трескаво, като подгонен. Така познатите витрини, пълни със стар излъскан месинг, старо излъскано дърво и картинки с японски риби, изведнъж бяха започнали да му се струват заплашителни и агресивни.
Кой би могъл да иска да убие Гордън? Щом зави по „Чарлтън плейс“, тази мисъл се стовари върху му като парен чук. Всичко, което му беше хрумнало досега, беше следното: не е той. Но кой беше?
Това беше нещо съвсем ново като мисъл. Мнозина не го обичаха кой знае колко, но има огромна разлика между това, да не харесваш някой — дори ужасно да не го харесваш, — и това, да го застреляш, удушиш, влачиш през нивите и да му запалиш къщата. Тъкмо тази разлика ден след ден опазваше мнозинството от населението живо.
Дали не беше просто кражба? Дърк не беше споменал да липсва нещо, но той не го и беше питал.
Дърк. Образът на неговата абсурдна, ала странно властна фигура — седнал там като огромна крастава жаба, потънал в размисъл сред опърпания си офис, — продължаваше упорито да се натрапва в съзнанието на Ричард. Той осъзна, че се връща по пътя, откъдето беше дошъл, и нарочно се накара да свърне надясно вместо наляво.
А този път отвеждаше към лудостта. Нуждаеше се просто от пространство, от малко време, за да помисли и да си събере мислите.
Много добре… Та, значи, накъде беше тръгнал? Спря за миг, обърна се и пак спря. Изведнъж идеята за долмадите му се стори страшно привлекателна и му хрумна, че хладният, спокоен и стегнат курс на действие би бил следният: просто да влезе в кръчмата и да си поръча една порция. Това щеше да покаже на Съдбата кой командва тук.
Съдбата обаче беше предприела абсолютно същия курс на действие. Е, не беше седнала в гръцки ресторант да яде долмади, но като нищо може и да беше седнала, защото явно тъкмо тя беше виновна за всичко, което стана по-нататък. Стъпките на Ричард неумолимо го поведоха обратно по лъкатушните улички, през канала…
Спря за миг на ъгъла пред някакъв магазин и се втурна покрай кметските имоти, през територията на предприемачите и най-накрая отново застана пред „Пекъндър стрийт“ 33. Горе-долу по същото време Съдбата сигурно си наливаше последната „рецина“, бършеше си устата и се чудеше дали й е останало място и за баклава. Ричард зяпаше високото, червеникаво викторианско здание, потъмнелите му от саждите тухли и тежките му, надвиснали прозорци. По улицата премина вятър. Едно момченце се лепна за него.
— Аре, чупка — изчурулика то, после спря и впери очи в него.
— Ей, господине — добави. — Я ми дай това сако, а?
— Няма — отвърна Ричард.
— Ама защо, бе?
— Харесвам си го — отвърна Ричард.
— Не ми е ясно що ли — измърмори момченцето. — Аре, чупка!
То унило се помъкна надолу по улицата и ритна един камък по някаква котка.
Ричард влезе в сградата, изкачи се нервно по стълбището и отново надзърна в офиса.
Секретарката на Дърк седеше зад бюрото с наведена глава и скръстени ръце.
— Тук ме няма — рече тя.
— Виждам — отвърна Ричард.
— Върнах се — продължи тя, без да откъсне поглед от петното, в което се беше вторачила ядосано — само за да проверя дали ще забележи, че съм се махнала. Иначе просто може да забрави.
— Вътре ли е? — попита Ричард.
— Кой го знае? На кого му пука? По-добре питай някого, който работи за него, щото аз не работя.
— Покани го вътре! — изгърмя гласът на Дърк.
Тя метна кръвнишки поглед, изправи се, приближи се до вътрешната врата, блъсна я, кресна: „Покани си го ти!“, затръшна вратата и отново седна на мястото си.
— Ъ-ъ… Защо просто сам не се поканя? — обади се Ричард.
— Изобщо не ви чувам — сопна се бившата секретарка на Дърк, решително втренчила поглед в бюрото. — Как така очаквате да ви чувам, след като дори ме няма тук?
Ричард вдигна умиротворително ръце (тя напълно пренебрегна жеста му), премина през преддверието и сам отвори вратата към офиса на Дърк. Учуди се — стаята тънеше в сумрак. На прозореца беше спусната щора, а Дърк се беше отпуснал в креслото. Лицето му бе осветено от странната светлина на шантавия набор предмети, разположени върху бюрото му. Най-отпред беше поставен стар сив фар от велосипед, обърнат назад. Той осветяваше с мижава светлина един метроном, който меко тиктакаше. За металната му стрелка беше забързана лъскава сребърна чаена лъжичка.