Ричард подхвърли върху бюрото две-три кутийки кибрит.
— Седни, отпусни се и гледай лъжичката — обади се Дърк. — Вече заспиваш…
Още една полицейска кола изскърца и спря пред апартамента на Ричард. От нея слезе мъж с мрачна физиономия, приближи се до един от дежурящите пред входа полицаи и размаха някакъв документ.
— Инспектор Мейсън, главно полицейско управление на графство Кеймбриджшър — представи се той. — Тук ли живее Макдъф?
Полицаят кимна и го поведе към страничната врата, която извеждаше към дългото и тясно стълбище до горния етаж. Мейсън се втурна вътре и веднага се втурна обратно навън.
— По средата на стълбището има някакво канапе — каза той на полицая. — Разкарайте го оттам.
— Някои от момчетата вече се опитаха, сър — отвърна нервно полицаят. — Явно се е заклещило. Засега се налага да го прескачаме, сър. Съжалявам, сър.
Мейсън го изгледа отново с мрачен поглед — разполагаше с обширен репертоар, сам си го беше разработил; погледите му варираха от много, ама наистина много черен мрак в дъното на класацията до уморен, разсеян поглед с бледа отсянка на мрачноватост — този пазеше за рождените дни на децата си.
— Разкарайте го — мрачно повтори той и мрачно се втурна обратно през вратата, като мрачно придърпа панталоните и сакото си в подготовка за мрачното изкачване, което му предстоеше.
— Никакъв ли го няма още? — попита шофьорът, след като също излезе от колата и се приближи. — Сержант Джилкс — представи се той. Изглеждаше уморен.
— Не, доколкото знам — отвърна полицаят, — но и казва ли ти някой нещо!
— Знам какво ти е — съгласи се Джилкс. — Като се намеси и главното управление, веднага те понижават до някакъв си шофьор. Само ги разкарвам насам-натам. А аз съм единственият, който го знае как изглежда. Снощи го спрях на шосето. Тъкмо се връщахме от къщата на Уей. Пълна бъркотия.
— Тежка нощ, а?
— Какво ли нямаше през тази нощ? Като почнеш от убийство, та стигнеш до натирване на кон от баня. Не, хич не ме питай. Вашите коли такива ли са? — Той посочи собствената си кола. — Тази на луд ме направи, докато дойда. Умрях от студ, макар да бях надул парното до дупка, а пък радиото постоянно ту се включваше, ту се изключваше самичко!
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА…
Същата сутрин завари Майкъл Уентън-Уийкс в малко нещо шантаво настроение.
Не ви е необходимо да го познавате особено добре, за да се сетите, че е в особено шантаво настроение. Да започнем с това, че повечето хора си го смятаха поначало за малко шантав. Малцина го познаваха чак толкова добре. Майка му — може би, но сега двамата бяха в състояние на студена война и вече от седмици не си говореха.
Освен това Майкъл имаше и по-голям брат, Питър, който беше станал някаква страхотно голяма клечка в морската пехота. Като не броим погребението на баща им, Майкъл не беше виждал Питър, откакто онзи се върна от Фолкландските острови покрит със слава, повишен в чин и изпълнен с презрение към по-малкия си брат.
Питър страшно се беше зарадвал, че „Магна“ бе минала в ръцете на майка им, и беше изпратил на Майкъл полкова коледна картичка по този случай. Най-голямо удовлетворение за самия себе си той все още намираше в това, да се метне в някоя кална канавка и да пердаши с картечница поне минута време и според него британската вестникарска и издателска индустрия, дори и в сегашното й състояние на смут, едва ли можеше да му предложи въпросното удоволствие, освен ако в нея не се настанеше още някой австралиец13.
Майкъл беше станал много късно — след нощ, изпълнена със студ и зверства, а после — с неспокойни кошмари, които сега, на светлината на късната утрин, продължаваха да го тревожат.
Сънищата му бяха изпълнени с познатите му чувства на загуба, изолация, вина и така нататък, но освен това необяснимо защо включваха и огромни количества кал. Телескопичната мощ на нощта сякаш разтягаше кално-самотния кошмар в ужасяващо дълги, невъобразими периоди от време; беше свършил едва с появата на някакви гадни, лигави същества с крачка, изпълзели от слизесто море. Това вече му дойде множко; той се бе стреснал и се бе събудил, окъпан в студена пот.
Макар че цялата тази работа с калта му изглеждаше смахната, чувството на загуба, изолация и преди всичко угрижеността, нуждата да поправи стореното — всички те лесно бяха намерили подслон в духа на Майкъл.
13
Има се предвид вестникарският магнат Рупърт Мърдок, австралийски гражданин и собственик на някои от най-големите британски вестници. — Б.пр.