Дори и лигавите същества с краченцата му изглеждаха странно познати и продължаваха нервозно да щъкат из подсъзнанието му, докато закусваше набързо с парче грейпфрут и китайски чай и преглеждаше отгоре-отгоре страницата за изкуство на „Дейли телеграф“; после доста несръчно смени лейкопластите на дланта си.
След като свърши с тези дреболии, Майкъл захвана да се двоуми какво да прави по-нататък.
Оказа се способен да мисли за събитията от миналата нощ с хладна отстраненост, която не очакваше от себе си. Беше правилно, точно това трябваше да се направи и той го бе направил както трябва. Но то не оправяше нищо. Същественото тепърва предстоеше.
Но какво точно? Намръщи се — странният начин, по който мислите му прииждаха и се връщаха, го дразнеше.
Обикновено по това време се навърташе в клуба. Едно време го правеше с разточителното чувство, че няма кой знае какво друго да върши. А сега не му оставаше нищо друго за вършене — и това караше времето, прекарано там, както и навсякъде другаде, доста да му тежи.
Когато отидеше там, щеше да прави онова, което винаги правеше — щеше да се потопи в джин, тоник и малко приказки, после щеше да позволи на погледа си да кацне нежно върху страниците на „Таймс литерари сапълмънт“, „Опера“, „Ню Йоркър“ или каквото там му попаднеше подръка, — но нямаше съмнение, че напоследък той правеше това с много по-слаб замах и наслада.
Следваше обядът. Днес той нямаше определена среща за обяд — за кой ли път, — ето защо вероятно щеше да остане в клуба и да хапне една леко препечена доувърска подметка с картофи, гарнирани с магданоз и разварени до каша, последвани от огромна купчина плодов сладкиш. Една-две чаши „Санкер“. И кафе. А после идваше следобедът, а с него — и всичко онова, което той можеше да му навлече.
Но днес нещо по странен начин го тласкаше да не прави всичко това. Отпусна мускулите на порязаната си ръка, наля си нова чаша чай, погледна със странна безстрастност големия кухненски нож, който все още лежеше до чайника от костен порцелан, и изчака миг, за да измисли какво да прави по-нататък. Онова, което направи по-нататък, всъщност беше, че се качи на горния етаж.
Скованото съвършенство на къщата му внушаваше хладина — тя изглеждаше тъкмо така, както биха искали да изглеждат техните къщи хората, които си купуват копия на старинни мебели. Само дето, разбира се, всичко тук беше автентично — кристал, махагон и „Уилтън“ — и само изглеждаше фалшиво, защото в него нямаше живот.
Той влезе в кабинета си — единствената стая в цялата къща, в която не цареше стерилен ред, но безпорядъкът от книги и вестници тук на свой ред беше стерилен, защото към тях се отнасяха с пълно пренебрежение. Тънък слой прах покриваше всичко. Майкъл не беше влизал в кабинета си от седмици, а на чистачката бяха оставени строги инструкции да не пипа нищичко тук. Не беше работил в тази стая, откакто редактира последния брой на „Фатом“. Не, разбира се, последния излязъл брой, а последния истински брой. Последния брой според него.
Той положи порцелановата си чаша сред финия прах, приближи се към старичкия си грамофон и го огледа. Намери върху него старичка плоча с концерти на Вивалди за духови инструменти, нагласи я, пусна я и седна.
Отново изчака, за да измисли какво да прави по-нататък, и за своя изненада откри, че вече го прави — а то беше следното: той слушаше музиката.
Объркан израз бавно се разпълзя по лицето му и той осъзна, че никога преди не го беше правил. Беше чувал музика много, много пъти и според него тя представляваше доста приятен шум. И наистина той я смяташе за много приятен фон, на който да обсъжда концертния сезон, но досега не му беше и хрумвало, че в нея има нещо, което наистина трябва да се слуша.
Седеше, поразен като от гръм от взаимодействието между мелодията и контрапункта; изведнъж то му се беше разкрило с яснота, която нищо не дължеше нито на покритата с прах повърхност на плочата, нито на четиринадесетгодишната игличка.
Но с това откровение дойде почти веднага и чувството на разочарование, което го обърка още повече. Музиката, внезапно разкрила се пред него, по странен начин не го удовлетворяваше. Сякаш способността му да разбира музиката внезапно беше се издигнала далеч над способността на самата музика да я удовлетвори — и всичко това в един-единствен драматичен миг.
Напрегна се да чуе какво точно й липсва на тази музика и усети, че тя беше като птица, неспособна да лети и дори неподозираща каква способност е загубила. Вървеше много добре, но вървеше там, където трябваше да се рее, вървеше там, където трябваше да връхлита, вървеше там, където трябваше да се катери, да се вихри, да се гмурка, вървеше там, където трябваше да трепка в шеметен полет. Дори и не поглеждаше нагоре.