Той погледна нагоре.
След малко осъзна, че в момента не правеше нищо друго, освен че зяпаше тъпо тавана. Разтърси глава и откри, че проникновението е изчезнало. Леко му се виеше свят и му се повдигаше. Не беше изчезнало съвсем, но се бе спотаило дълбоко в него — по-дълбоко, отколкото той можеше да бръкне.
Музиката продължаваше. Представляваше доста сносен набор от приятни звуци за фон, но вече не го вълнуваше.
Имаше нужда да намери някакъв ключ към онова, което току-що беше преживял. Дълбоко в съзнанието му просветна за миг мисълта, къде би могъл да го намери. Ядно я прогони, но тя му щукна отново и продължи да му щуква, докато той най-накрая я осъществи.
Измъкна изпод бюрото си голямо тенекиено кошче за боклук. Откакто беше забранил на чистачката дори да припарва тук, никой не беше изпразвал кошчето и той откри вътре разпарчадосаните останки на онова, което търсеше, посипани със съдържанието на един пепелник.
Преодоля отвращението си с мрачна решителност, бавно подреди върху бюрото омразните късове, залепи ги тромаво едно за друго с парченца тиксо, които се къдреха наоколо; залепи което не трябва за което не трябва, а което трябва, залепи за дундестите си пръсти, а после за бюрото и най-накрая то се появи пред него — груба възстановка на последния брой на „Фатом“. Издаван от онова презряно същество А.К. Рос.
Отврат.
Прелисти лепкавите тежки страници, все едно че ровичкаше из пилешки дреболии. Никъде нямаше и кьорава скица на Джоан Съдърланд или Мерилин Хорн. Нито един профил на главните артдилъри от „Корк стрийт“. Нито едничък!
Неговата поредица за Росети — прекратена.
„Клюки от Зелената зала“ — прекратена.
Поклати недоверчиво глава и тогава се натъкна на статията, която търсеше.
„Музика и фрактални пейзажи“ от Ричард Макдъф.
Прескочи първите два уводни абзаца и продължи нататък:
„Математическият анализ и компютърното моделиране ни разкриват формите и процесите, които срещаме в природата — начинът, по който растат растенията, начинът, по който се рушат скалите или текат реките, начинът, по който снежинките и островите добиват формата си, начинът, по който светлината играе по една повърхност, начинът, по който млякото се вихри в кафето ви, докато го бъркате, начинът, по който смехът се разнася из тълпата — всички тези неща в цялата си привидно магическа сложност могат да бъдат описани чрез взаимодействието на математически процеси, които сами по себе си са още по-магически в своята простота.
Формите, които ние смятаме за случайни, всъщност са продукт на сложни подвижни мрежи от числа, които се подчиняват на прости правила. Самата дума «природен», за която ние приемаме, че означава «неподреден», всъщност описва форми и процеси, които ни се виждат толкова неизмеримо сложни, че не можем съзнателно да наблюдаваме простите природни закони в действие.
Всички тези форми и процеси могат да бъдат описани чрез числа.“
Странно, тази идея сега се виждаше на Майкъл къде-къде по-малко противна, отколкото при първото повърхностно четене.
Продължаваше да чете все по-съсредоточено:
„Знаем обаче, че съзнанието е способно да разбере всички тези неща в цялата им сложност и в цялата им простота. Една топка, летяща във въздуха, отговаря на силата и посоката, в която е хвърлена, на гравитационното въздействие, на триенето във въздуха, за преодоляването на което трябва да изразходи енергията си, на турбулентността на въздуха по повърхността й и на честотата и посоката на въртенето на топката.
И все пак човек, който би срещнал големи трудности при опита да сметне колко е три по четири по пет, едва ли би имал проблеми с това, да извърши диференциалните изчисления и целия куп свързани с тях пресмятания с такава смайваща бързина, че да успее да хване топката!
Хората, които наричат това «инстинкт», просто дават име на явлението, но не обясняват нищо.
Според мене най-близкото, до което хората са стигнали като израз на нашето разбиране за тези сложни природни съвкупности — това е музиката. Тя е най-абстрактното от изкуствата — тя няма друга цел или предназначение, освен да бъде самата себе си.
Всеки отделен аспект на едно музикално произведение би могъл да се представи чрез числа. От организацията на движението в цяла симфония до образците на тона и ритъма, които съставят мелодии и хармонии, динамиката, която оформя изпълнението, та чак до тембъра на самите ноти, техните обертонове, начинът, по който се променят във времетраенето си, накратко — всички елементи на шума, които отличават звука на пиколото от звука на барабана. Всички тези неща могат да се изразят чрез поредици и степенуване на числа.