Мъж, който тичаше за здраве в една посока, и велосипедист, задал се насреща му, си креснаха в един глас „Махни ми се от пътя!“, и се разминаха на косъм от цамбурването в тъмните, бавни води на канала. Една стара, едва-едва тътреща се бабичка, влачеща подире си още по-едва-едва тътрещо се куче, съсредоточено ги наблюдаваше.
На другия бряг се издигаха слисани, грамадни празни складове с до един изпотрошени, блеснали на слънцето прозорци. Изгорял шлеп се полюшваше съкрушено по вълните. Вътре в него сред солената вода плаваха две пластмасови шишета. Върху близкия мост боботеха тежко натоварени камиони, раздрусваха къщите из основи, оригваха се на бензин и плашеха едно майче с бебешка количка, което се опитваше да премине на другата страна.
Дърк и Ричард се разхождаха из покрайнините на Южен Хокни, на около километър и половина от офиса на Дърк и пак близо до сърцето на Айлингтън, покрай мястото, където Дърк знаеше, че е закачен най-близкият спасителен пояс.
— Но това беше просто фокус, за Бога — настоя Ричард. — Той току си ги прави. Ловкост на ръцете и нищо повече. Изглежда невъзможно, но съм убеден, че ако попиташ който и да било фокусник, ще ти каже, че веднъж като ги разбереш как стават тези работи, нататък е лесно. Веднъж в Ню Йорк видях на улицата един, който…
— Знам как стават тези работи. — И Дърк измъкна от носа си две запалени цигари и голяма желирана смокиня. Подхвърли смокинята във въздуха, но тя, кой знае как, пропусна да падне. — Ловкост, заблуждение, внушение. Всичко това можеш да го изучиш, ако ти се намери малко време за губене. Извинете ме, мила ми госпожо — обърна се той към едва-едва тътрещата се възрастна стопанка на песа, докато минаваха край нея. Наведе се към кучето и измъкна от задника му дълъг наниз от яркоцветни флагчета. — Според мене сега ще му е по-леко да върви.
Той учтиво докосна шапката си и продължи нататък.
— Тези работи, както виждаш — обясни той на озадачения Ричард, — са лесни. Да разрежеш жена с трион — нищо по-лесно от това. Да разрежеш жена с трион и после да съединиш половинките — това не е чак толкова лесно, но с достатъчно тренировки се научава. Фокусът, който ти ми описа с двестагодишната ваза и със солницата, е… — тук той млъкна, за да подсили значението на думите — напълно и абсолютно необясним.
— Е, сигурно съм пропуснал да ти спомена някоя подробност, но…
— О, няма спор. Но ползата от това, да разпиташ някого под хипноза, е, че позволява на разпитващия да види сцената в много по-големи подробности, някои от които разпитваният дори и не подозира, че е забелязал. Например онова момиченце, Сара. Спомняш ли си с какво беше облечено?
— Ъ-ъ… не — отвърна колебливо Ричард. — С някаква рокля, предполагам…
— Цвят? Материя?
— Е, не си спомням, тъмно беше. Тя седеше през няколко стола от мене. Да съм я погледнал два-три пъти, не повече.
— Била е облечена с тъмносиня рокля от памучно кадифе с удължена талия и набор. С реглан ръкав, набран на китките, с бяла якичка тип „Питър Пан“ и шест малки перлени копченца отпред. От третото копче отгоре надолу е висял къс конец. Косата й е била дълга, тъмна, прихваната отзад с червена шнола във формата на пеперуда.
— Ако сега ми кажеш, че си разбрал за всичко това от някоя драскотина върху обувката ми — като Шерлок Холмс, — то се страхувам, че няма да ти повярвам.
— Не, не — махна с ръка Дърк. — Много по-просто е. Самият ти ми го разказа, докато беше под хипноза.
Ричард поклати глава.
— Не е вярно! Дори не знам какво е това „якичка тип «Питър Пан»“!
— Само че аз знам, а ти ми я описа съвсем точно. Както и фокуса. А този фокус не е възможен във вида, в който е бил представен. Повярвай ми. Знам за какво говоря. Има някои неща, които бих искал да разбера за професора, като например кой е написал бележката, която си открил на масата, и колко точно въпроса е задал Джордж III, но…
— Какво?!
— … но според мене е по-добре да си разпитаме направо човека. Освен дето… — той се намръщи и се съсредоточи. — Освен дето — добави той, — тъй като съм твърде суетен в това отношение, бих предпочел да знам отговорите, преди да задам въпросите. А аз не ги знам. Съвсем не ги знам. — Той се вторачи разсеяно в далечината и грубо пресметна разстоянието до следващия спасителен пояс.
— А второто невъзможно нещо — добави той тъкмо когато Ричард пробва да се вреди да каже нещо, — или поне следващото напълно необяснимо нещо, разбира се, е онази работа с твоето канапе.