На вратата се беше появила фигурата на сержант Джилкс С каменно лице.
— Пак ще дойда — рече той — и като дойда, не искам да заварвам никакви такива работи. Ясен ли съм?
Той се врътна на пети и изчезна.
Дърк подскочи към касетофона и прасна бутона за връщане После се обърна и изсъска срещу въздуха:
— Не те знам кой си, но се досещам. Ако искаш да ти помогна да не си ме изложил така втори път!
Няколко мига по-късно в стаята отново влезе сержант Джилкс.
— А, ето те и тебе — подметна той. Огледа спокойно полесражението. — Ще се престоря, че нищо не виждам, та да не ми се наложи да задавам въпроси, чиито отговори, знам си аз, само биха ме подразнили.
Дърк го изгледа на кръв.
Последваха две-три секунди тишина и изведнъж се разнесе леко „бррр“, което накара сержанта да се извърне рязко към касетофона.
— Какво става с тази касета?!
— Пренавива се.
— Я ми я дай.
Касетата се превъртя докрай и спря. Дърк протегна ръка, извади я и я подаде на Джилкс.
— Много неприятно, но това май напълно изяснява нещата с твоя клиент — рече сержантът. — От „Селнет“ потвърдиха, че последното обаждане от колата е било снощи в осем и четиридесет и шест, а тъкмо в този момент клиентът ти е придремвал леко пред няколко стотици свидетели. Казах „свидетели“, но всъщност става въпрос предимно за студенти. Е, вероятно ще бъдем принудени да приемем, че не може всичките да лъжат.
— Много хубаво — рече Дърк. — Е, радвам се, че всичко се изясни.
— Всъщност никога не сме вярвали, че точно той го е извършил, разбира се. Просто не се връзваше. Но знаеш ни какви сме — обичаме да постигаме резултати. Кажи му, че все пак бихме искали да му зададем няколко въпроса.
— Със сигурност ще му го спомена, ако се случи да се сблъскам с него някъде.
— Моля те, нищо не би ти струвало.
— Е, няма да ви задържам повече, сержант. — Дърк му махна жизнерадостно от вратата.
— Добре, ама ако до тридесет секунди не си се измел оттук, Кджели, ще те задържа аз! Не знам какви ги мътиш, но ако успея да го надуша, сънят ми ще е много по-лек и спокоен. Вън!
— Е, тогава ще ви кажа „довиждане“, сержант. Няма да ви казвам, че за мене е било удоволствие да се видим, защото изобщо не беше.
Дърк се втурна през вратата и се спусна по стълбите, като с прискърбие установи, че там, където преди имаше голямо канапе „Честърфийлд“, величествено заклещено насред стълбището, сега се виждаше само тъжна купчинка стърготини.
Майкъл Уентън-Уийкс подскочи и вдигна поглед от книгата си.
Умът му изведнъж беше закипял от целеустременост. Мисли, образи, спомени, намерения се тълпяха в него и колкото повече си противоречаха, толкова повече се нагласяха, чифтосваха и заставаха на местата си.
Най-накрая всичко се подреди съвършено — зъбец срещу зъбеца.
Дръп — и ципът се затвори!
Макар да му се струваше, че е чакал вечност след вечност, изпълнени с провали, със затихващи вълни на слабост, с немощно чоплене и самотно безсилие, сега, когато всичко застана на мястото си, миналото беше безвъзвратно захвърлено. Щеше да бъде. Злополучното сторено щеше да бъде поправено.
Кой би го предположил? Нямаше значение, всичко вече беше на мястото си, на съвършеното си място.
Майкъл погледна през прозореца към добре изпилената и лакирана „Уелси стрийт“. Изобщо не му пукаше дали вижда там лигави същества с краченца или А.К. Рос до А.К. Роса. Онова, което имаше значение, беше онова, което те бяха откраднали и сега щяха да бъдат принудени да върнат. Сега Рос беше минало. А онова, което занимаваше Майкъл, беше още по-далече в миналото.
Огромните му меки кравешки очи се върнаха към последните няколко стиха на „Кубла хан“, която току-що бе прочел. Зъбците се бяха подредили, ципът се беше затворил.
Захлопна книгата и я прибра в джоба си.
Сега обратният път беше ясен. Знаеше какво трябва да направи. Оставаше му само да купи едно-друго — и готово.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА…
— Ти?! Търсен за убийство?! Ричард, за какво говориш?!
Слушалката в ръката на Ричард се люшна. Той и без това я държеше на около сантиметър и половина от ухото си, защото му се струваше, че някой наскоро я е бутнал в нещо дъвкано-предъвквано, но това не беше чак толкова лошо. Телефонът беше уличен, така че фактът, че изобщо работеше, се дължеше на чисто недоглеждане. Но на Ричард вече започваше да му се струва, че целият свят се е мръднал на около два-три сантиметра от него — като в рекламите за дезодоранти.
— Гордън… — нерешително смънка Ричард. — Гордън е убит, нали?
Сюзън отговори чак след малко.