Ричард се втренчи учудено там, където само преди миг стоеше тя.
— Бива си го, а? — ухили се Рег и измъкна липсващия прибор иззад ухото на смъртника отдясно.
Неочаквано се разнесе кикот — съвсем като на момиче. Рег се усмихна дяволито.
— Много дразнещ навик, знам. Той е следващият в списъка ми от пороци за отказване след пушенето и пиявиците.
Е, и това не се беше променило. Някои хора си вирят носа, други имат навика да пребиват бабички на улицата. Порокът на Рег беше безобиден, макар и странен — той беше пристрастен към хлапешките номера и фокусите. Ричард си спомни първия път, когато отиде да го посети, защото имаше проблем — беше просто нормалният Angst4, който периодично притиска в хватката си първокурсниците — особено когато имат да пишат теми, — но по онова време той му се видя мрачно и дивашко бреме. Рег бе седнал и бе изслушал излиянията му, съсредоточено набърчил чело, и когато най-накрая Ричард свърши, той се замисли сериозно, чеса се сума ти време по брадата и най-сетне се наведе напред и го погледна в очите.
— Предполагам, че твоят проблем — каза той — е в това, че си си напъхал твърде много кламери в носа.
Ричард се опули насреща му.
— Позволи ми да ти покажа — рече Рег, наведе се през бюрото и измъкна от носа на Ричард верижка от единадесет кламера, закачени един за друг. Завършваше я малък гумен лебед.
— Аха, ето го и истинския злосторник — вдигна той лебеда. — Идват от пакетите с овесени ядки, нали знаеш, и само бели ти навличат на главата. Е, радвам се, че си поприказвахме, драги ми приятелю. Моля те, спокойно ме притеснявай всеки път, когато пак имаш подобен проблем.
Няма нужда да споменаваме, че Ричард не го притесни.
Ричард огледа масата, за да провери дали там не седи и още някой познат от колежанските времена.
Два стола по-нататък отляво седеше преподавателят, който му четеше лекции по английски език. Не показваше никакви признаци да го е разпознал. Това едва ли беше за учудване, защото Ричард бе прекарал трите си години следване тук, като най-прилежно го отбягваше — понякога до такава степен, че си пускаше брада и се преструваше, че е някой друг.
До него седеше някакъв мъж, когото Ричард изобщо не успя да разпознае. Нито пък някой друг беше успял. Този беше кльощав, приличаше на съсел и имаше най-невероятно дългия и кокалест нос на света — наистина беше много, много дълъг, пък и беше кокалест, ама кокалест. Всъщност много напомняше на онази толкова спорна щека, помогнала на австралийците да спечелят Купата на Америка през 1983 г. По онова време тази прилика беше доста често изтъквана, макар и, разбира се, не пред него. Всъщност никой нищо не беше казвал пред него.
Никой.
Никога.
Всеки, който го срещаше за първи път, се чувстваше толкова смаян и притеснен от носа му, че не можеше и дума да обели, а втория път беше още по-лошо — заради първия път — и тъй нататък, и тъй нататък. Така си беше от години (до този момент — седемнадесет). През цялото това време той беше обвит с пашкул от тишина. На прислужниците в трапезарията им беше станало навик да поставят и от двете му страни по един прибор със сол, черен пипер и горчица, защото никой не го молеше да му ги подаде, а пък да помолиш някого, който седи зад него, би било не само грубо, но и невъзможно — носът пречеше.
Другото странно нещо в него беше поредицата жестове, които той най-редовно повтаряше всяка божа вечер. Тя се състоеше от следното: той потупваше подред всеки от пръстите на лявата си ръка, после — един от пръстите на дясната. След това потупваше някоя друга част от тялото си — става, лакът или коляно. Когато и да бе принуден да престане, защото храненето го изискваше, той започваше вместо това да примига и с двете си очи и сегиз-тогиз да киха. Никой, разбира се, никога не се беше осмелил да го попита защо го прави, макар че любопитството мира не им даваше.
Ричард не можеше да види кой беше седнал до него.
От другата страна, зад покойника, дето беше съсед на Рег, бе седнал Уоткин, професорът по класическа литература, ужасяващ сухар и хахавел. Тежките му очила без рамки представляваха почти солидни стъклени кубове, сред които очите му сякаш водеха съвсем независимо съществуване — плуваха насам-натам като златни рибки. Носът му си беше достатъчно прав и обикновен, но под него се спускаше брада — съвсем същата като на Клинт Истууд. Очите му обхождаха масата с плуващ поглед, докато той си набелязваше пред кого да изнесе сказка тази вечер. Мина му през ума, че жертвата би могла да бъде един от гостите — новоназначеният директор на „Радио три“, който седеше срещу него, — но за беда вече го бяха прилапали деканът на музикалния факултет на колежа и един професор по философия. Тези двамата усилено обясняваха на шашнатия човечец, че фразата „твърде много Моцарт“ — след като не се даде каквато и да било разумна дефиниция на тези три думи — е изначално съдържащ противоречие вътре в себе си израз и че всяко изречение, включващо подобна фраза, поради това би било смятано за безсмислено и като последица от това не би могло да бъде изтъквано като пореден аргумент в полза на която и да било стратегия за съставяне на програми. Горкичкият човек вече беше започнал да стиска твърде силно дръжката на ножа си. Очите му отчаяно се стрелкаха насам-натам в търсене на спасение и той направи грешката да озари с поглед Уоткин.