С безупречен усет за момента, какъвто поначало проявява крайно рядко, слънцето проблесна за кратко през натрупалите се дъждовни облаци и докато тя свиреше на виолончелото, по нея и по тъмнокафявото дърво на инструмента заиграха отблясъци. Ричард стоеше като вкаменен. Бъркотията от днешния ден за миг застина и се дръпна на почетно разстояние от него.
Не позна парчето, но му приличаше на Моцарт. Спомни си — Сюзън му бе споменала, че ще трябва да научи две-три Моцартови парчета. Той тихичко продължи и седна да изчака и да я послуша.
Най-накрая свърши. Последваха една-две минути тишина и тя най-после се появи. Примигна, усмихна му се и го прегърна дълго и трепетно, после се дръпна и затвори телефона. Обикновено го държеше отворен, докато се упражняваше.
— Извинявай — рече му тя. — Не ми се искаше да спирам. — Тя рязко избърса една сълза — като да беше прашинка. — Как си, Ричард?
Той сви рамене и я изгледа объркано. Май й беше достатъчно като отговор.
— И се боя, че ще ми се наложи да продължа… — въздъхна Сюзън. — Съжалявам. Просто… — Тя поклати глава. — Кой би направил такова нещо?!
— Не знам. Някой откачен. Не съм убеден, че има значение кой е бил.
— Не — отвърна тя. — Виж, ъ-ъ… обядвал ли си?
— Не съм. Сюзън, ти си свири, а пък аз ще погледна какво има в хладилника. После можем да поговорим, докато обядваме.
Сюзън кимна.
— Добре. Само дето…
— Да?
— Е, ами в момента всъщност не ми се говори за Гордън. Нека първо да се поуталожи. Чувствам се някак си приклещена. Щеше да ми е по-лесно, ако с него бяхме по-близки, но не бяхме и на мене сякаш ми е малко неудобно, че не съм отреагирала веднага както трябва. Да си поговорим за него — е, бива, само дето ще трябва да използваш минало време и…
За миг тя се прислони към него и въздъхна.
— В момента в хладилника няма кой знае какво. Кисело мляко май и един буркан маринована херинга, който би могъл да отвориш. Сигурна съм, че ще успееш да оплескаш всичко, ако опиташ, но всъщност е доста лесно и просто. Най-важният номер е да не ги мяташ на пода и да не им слагаш сладко.
Тя го прегърна, целуна го, усмихна му се кисело и се върна в стаичката.
Телефонът иззвъня. Ричард вдигна слушалката.
— Ало?
Отсреща не се чуваше нищо — само нещо като вятър.
— Ало? — повтори той, изчака, сви рамене и затвори.
— Кой се обажда? — извика Сюзън.
— Никой не се обади — отвърна Ричард.
— Не е за първи път — рече Сюзън. — Според мене е някой от онези, дето дишат тежко в слушалките, само че този го дава минималист. — И тя отново засвири.
Ричард влезе в кухнята и отвори хладилника. Той не си падаше чак толкова по здравословното хранене, колкото Сюзън, ето защо онова, което видя вътре, далеч не го въодушеви, ала успя без никакви трудности да подреди на една табличка известно количество маринована херинга, кисело мляко, ориз и портокали и се опита да прогони мисълта, че един-два мазни хамбургера и порция пържени картофи биха завършили много приятно композицията.
Откри и бутилка бяло вино и отнесе всичко на малката масичка.
След минута-две дойде и Сюзън. Беше много спокойна и улегнала, но след няколко хапки го попита за канала.
Ричард поклати озадачено глава и се опита да обясни случая и всичко останало относно Дърк.
— КАК каза, че му било името? — намръщи се Сюзън, когато той, доста неубедително, завърши.
— Казва се… ъ-ъ… Дърк Джентли — отвърна Ричард. — Така да се каже.
— Така да се каже?!
— Ъ-ъ… да — отвърна Ричард и въздъхна тежко.
Сети се, че каквото и да речеш за Дърк, всичко беше такова едно мътно и неясно. Дори и на бланката след името му бяха изписани цял наниз мътни, неясни определения. Измъкна листа, върху който преди няколко часа се беше опитал да организира мислите си.
— Аз… — започна той, но тъкмо сега звънецът иззвъня.
Двамата се спогледаха.
— Полицията — обади се Ричард. — Най-добре да се срещна с тях и да приключим с въпроса.
Сюзън стана от стола, приближи се до входната врата и вдигна домофона.
— Ало? Кой? — попита тя след малко.
Намръщи се, извърна се и направи гримаса на Ричард.
— По-добре се качете — каза тя с доста по-недружелюбен тон и натисна копчето. Върна се и седна.
— Твоят приятел е — рече тя с равен глас. — Господин Джентли.
Денят на Електрическия монах вървеше страхотно добре, така че той се впусна във въодушевен галоп. Това ще рече, че въодушевено сръчка коня, а конят далеч не въодушевено се впусна в галоп.
Този свят, хрумна му, си го биваше. Страхотно му харесваше. Не знаеше нито чий е, нито откъде се е взел, но със сигурност предлагаше дълбоко удовлетворение за човек с неговите уникални и необикновени дарби.