Тук го ценяха. Цял ден спираше при разни хора, заговаряше ги, изслушваше неволите им, а после тихо промълвяше онези две вълшебни думички: „Вярвам ти.“
Ефектът неизменно беше наелектризиращ. Не че хората от този свят не си го казваха от време на време и сами, но много рядко, изглежда, се случваше тези думи да бъдат изречени с онзи дълбок и искрен тембър, който Монахът беше така прекрасно програмиран да възпроизвежда.
В собствения му свят в крайна сметка това го приемаха наготово. Хората очакваха от него да вярва вместо тях в какво ли не, без да им създава притеснения. Човек би могъл да цъфне на вратата с някоя страхотна нова идея или предложение, или дори нова религия и ето какво щяха да му отговорят: „А, върви го кажи на Монаха.“ А Монахът си седеше, слушаше си и най-прилежно вярваше във всичко. Само дето по-нататък никой друг не проявяваше интерес към разказаното.
В този иначе прекрасен свят май беше възникнал само един-единствен проблем. Често, след като произнесеше вълшебните думички, темата рязко се сменяше и хората неизменно започваха да приказват за пари, а Монахът, разбира се, нямаше — недостиг, който бързо беше осуетил цял ред иначе много обещаващи контакти.
Може би трябваше да намери отнякъде. Ала откъде?
Той дръпна юздите, конят спря с благодарен подскок и се захвана да пасе тревицата покрай банкета. Конят хал-хабер си нямаше за какъв дявол беше всичкото това препускане нагоре-надолу, нито пък му пукаше. Пукаше му само от това, че го караха да препуска нагоре-надолу покрай един сякаш безкраен крайпътен бюфет. Което на моменти си беше от хубаво по-хубаво.
Монахът се заоглежда напрегнато нагоре и надолу по пътя. Изглеждаше му смътно познат. Впусна се в лек тръс, за да го поогледа. Няколко метра по-нататък конят продължи да си похапва.
Да. Монахът беше минал оттук снощи.
Спомняше си го ясно — е, кажи-речи ясно. Вярваше, че си го спомня ясно, и това в крайна сметка беше главното. Точно тук бе вървял, по-объркан от всякога, а тъкмо зад следващия завой, ако не бъркаше много, се намираше малката крайпътна постройка, близо до която беше скочил в багажника на онзи хубав човек — онзи хубав човек, който реагира толкова странно на това, че го застреляха.
Може би там имаше пари и щяха да му дадат. Зачуди се. Да, щеше да е добре да провери. Отново грубо прекъсна пиршеството на коня и препусна нататък.
Щом се приближи до бензиностанцията, забеляза пред нея кола, паркирана под арогантен ъгъл. От ъгъла съвсем ясно си личеше, че колата се намира там по далеч не толкова банални причини, като да сипват бензин в нея, и беше твърде важна, за да се паркира прилежно така, че да не се пречка на всекиго. Налагаше се всяка друга кола, дошла за бензин, да я заобикаля най-старателно. Колата беше бяла, с някакви ивици и знаци по нея и с фенери отгоре — те изглеждаха много важни.
Щом пристигна, Монахът слезе от коня и го върза за една помпа. Тръгна към малкото магазинче и видя, че вътре, с гръб към него, е застанал мъж в тъмносиня униформа и островърха шапка. Мъжът приклякваше и въртеше палци в ушите си, а това явно впечатляваше дълбоко другия мъж зад касовия апарат.
Монахът наблюдаваше вцепенен, в страхопочитание. Мъжът, повярва той — така мигновено и без всякакво усилие, че дори и сциентолог би му завидял, — сигурно беше някакъв бог, щом будеше такъв плам в сърцата. Зачака, затаил дъх, да му изкаже почитта си. След миг мъжът се обърна, излезе от магазина, забеляза Монаха и се вцепени като истукан.
Монахът осъзна, че Богът сигурно го чака да изрази своята почит, ето защо, както подобаваше, взе да прикляква и да върти палци в ушите си.
Известно време неговият Бог се взираше в него, после го сграбчи за яката, завъртя го, блъсна го с разперени ръце върху колата и живо го преджоби за оръжие.
Дърк се втурна в апартамента като малко трътлесто торнадо.
— Госпожице Уей! — Той сграбчи ръката й, в която се долавяше лека неохота, и смъкна абсурдната си шапка. — За мене е най-неизразимо удоволствие да се запозная с вас, но и предмет на най-дълбоко съжаление, че нашето запознанство е по повод на едно такова голямо нещастие — нещастие, което ме задължава да ви приподнеса моето най-дълбоко съчувствие и състрадание. Моля ви, повярвайте ми, за нищо на света не бих ви се натрапил в мъката ви, ако проблемът не беше от най-огромна важност и величина. Ричард… разгадах загадката на фокуса. Много необичайна работа.
Той профуча през стаята, тръшна се на свободния стол до масата и пльосна шапката си върху нея.
— Налага се да ни извиниш, Дърк… — изгледа го студено Ричард.