— Не, боя се, че вие се налага да ме извините — отвърна Дърк. — Загадката е разгадана, а разгадката е толкова потресаваща, че се наложи да ми я разкрие едно седемгодишно детенце на улицата. Но без съмнение е вярна — без ни най-мъничко съмнение. Е, каква тогава е разгадката? — ме питате, или, по-скоро, бихте ме попитали, ако успеехте да се вредите за думата, ала вие не можете, така че ще ви спестя труда и ще си задам въпроса вместо вас, както и ще му отговоря, като кажа, че няма да ви кажа, защото вие няма да ми повярвате. Вместо това ще ви я покажа — още този следобед. Обаче бъдете спокойни — това обяснява всичко. Обяснява фокуса. Обяснява бележката, която си намерил — тъкмо от нея всичко трябваше да ми стане съвсем ясно, но тъп съм си и това е. Освен това тя обяснява и какъв е бил липсващият трети въпрос, или по-скоро — и тъкмо това е най-важното — какъв е бил липсващият първи въпрос!
— Какъв липсващ въпрос?! — възкликна Ричард, объркан от внезапната пауза, като се вкопчи за първите попаднали му думи.
Дърк примигна, все едно виждаше пред себе си пълен идиот.
— Липсващият въпрос от тези, които е задал Джордж III, разбира се — рече той.
— На кого да ги е задавал?
— Че на професора, на кого друг! — припряно отсече Дърк. — Ти не слушаш ли, като ти говоря?! Всичко си е било като на длан! — Той тупна с юмрук по масата. — Толкова очевидно е било, че единственото нещо, което ми попречи да прозра разрешението му, беше дребният, незначителен факт, че то бе абсолютно невъзможно. Шерлок Холмс е казал веднъж, че след като елиминираш невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да е, трябва да е отговорът. Аз обаче не обичам да елиминирам невъзможното. Давай да тръгваме.
— Не.
— Какво?! — Дърк обърна поглед към Сюзън, откъдето идваше тази така неочаквана — или поне неочаквана за него — съпротива.
— Господин Джентли — каза Сюзън с глас, в който не можеше и карфица да забиеш, — защо умишлено сте подвел Ричард да вярва, че полицията го издирва?
Дърк се намръщи.
— Че тя го издирваше — отвърна той. — И още го издирва.
— Да, но просто за да й отговори на няколко въпроса! Не защото е заподозреният убиец!
Дърк сведе очи.
— Госпожице Уей — рече той, — в интерес на полицията е да разбере кой е убил брат ви. Аз, с най-голямо уважение към вас, не съм го убил. Може, допускам, да се окаже, че това има някакво отношение към случая, но също толкова вероятно е и да се окаже, че убиецът е бил просто някой случаен психопат. Исках да разбера и все още отчаяно искам да разбера защо снощи Ричард се вмъкна в този апартамент.
— Казах ти вече! — възрази Ричард.
— Онова, което си ми казал, няма никакво значение — то само разкрива решаващия факт, че сам не знаеш причината! За Бога, мислех си, че съм ти го демонстрирал съвсем показателно там, край канала!
Ричард поутихна.
— Докато те наблюдавах, ми стана повече от ясно-продължи Дърк, — че имаш съвсем бледа представа какво правиш и абсолютно не осъзнаваш, че животът и здравето ти са застрашени. Отначало, като те гледах, си помислих, че си просто някой безмозъчен главорез, тръгнал да извършва първия си и вероятно последен обир. Но после се извърна и те познах — а аз те зная като интелигентен, разумен и умерен човек. Ричард Макдъф?! Да рискува да си строши врата, като така безотговорно се катери по разни улуци посред нощ? Хрумна ми, че ти би се държал по такъв безразсъден и краен начин само ако отчаяно се тревожиш за нещо или заради нещо ужасно, ужасно важно. Не е ли така, госпожице Уей?
Той стрелна с поглед Сюзън, която се отпусна бавно на стола и го загледа разтревожено — погледът й издаваше, че е уцелил десятката.
— И все пак, когато тази сутрин дойде при мене, ти изглеждаше съвсем спокоен и разумен. Докато ти плямпах онези дивотии за котката на Шрьодингер, ти спореше с мене по съвършено разумен начин. Това не е поведение на човек, който предната вечер е бил докаран до крайности заради някаква отчаяна цел. Признавам, че тъкмо в този момент аз паднах до… ами до някои преувеличения относно дереджето ти просто за да мога да те задържа при мене.
— Ама не можа. Тръгнах си.
— С определени намерения в главата. Знаех, че ще се върнеш. Най-смирено се извинявам, че те подведох… ъ-ъ… донякъде, но знаех, че онова, което трябваше да разкрия АЗ, далеч не е онова, с което щяха да се занимават полицаите. И то беше следното: ако снощи, докато изкачваше стената, ти не си бил съвсем ти, то… Кой си бил и защо?
Ричард потръпна. Мълчанието този път се разтегна доста.
— Какво общо има това с фокусите? — попита той най-накрая.
— Тъкмо за да го разберем, трябва да заминем за Кеймбридж.