Рег изгледа Дърк с дълъг, преценяващ поглед.
— Прав излязох за тебе — рече той. — Имаш забележителен ум, млади човече. — Той бавно се приближи до прозореца и погледна към вътрешния двор. Загледа се в странните фигури, мотаещи се из него, които се прегръщаха в дъжда или сочеха това-онова.
— Да — обади се накрая Рег с глух глас. — Тъкмо това ме попита.
— Хубаво. — Дърк захлопна тефтера си с лека, напрегната усмивка, която казваше, че за тази похвала е живял досега. — Следователно това обяснява защо отговорите са били „да“, „не“ и „кой го знае“ — в този ред. А сега: къде е?
— Кое къде е?
— Машината на времето.
— Тъкмо в нея се намираш — отвърна Рег.
— Виж какво, аз отивам да пийна едно — рече му сватбарят, ала немощно, тъй като очевидно не отиваше.
— Оставихме зад нас онези, които се унищожаваха с войни — измърмори Майкъл. — Нашият свят щеше да е свят на мира, на музиката, на изкуствата, на просветлението. Всичко нищожно, всичко банално, всичко достойно за презрение нямаше място в нашия свят.
Замрелият неподвижно купонджия изгледа Майкъл в почуда. Хич не му приличаше на старо хипи. Разбира се, знае ли човек. Собственият му по-голям брат някога беше прекарал две години в другарска комуна, тъпчейки се с понички с ЛСД и мислейки се за дърво; после я напусна и стана директор на търговска банка. Разликата, разбира се, беше в това, че брат му едва ли продължаваше да се мисли за дърво — сега вече му се случваше само сегиз-тогиз и отдавна се беше научил да избягва тъкмо онзи кларет, който му навяваше такива стари спомени.
— Имаше и такива, които ни казваха, че ще се провалим — продължи Майкъл с приглушения си глас, който ясно се открояваше сред радостната глъчка, изпълваща купето, — които предсказваха, че и ние носим в себе си семената на войната, но наша висша цел и решение беше, че единствено изкуството и красотата ще процъфтяват, най-висшето изкуство, най-висшата красота — музиката. Взехме с нас само онези, които вярваха, които искаха това да се сбъдне.
— Ама ти за какво приказваш? — попита сватбарят, ала не дръзко и предизвикателно, защото беше попаднал под хипнотичното влияние на Майкъл. — Кога е било това? Къде?
Майкъл въздъхна тежко.
— Преди да се родиш… — каза той най-накрая. — Кротувай и ще ти разкажа.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА…
Настана дълго, стреснато мълчание, по време на което вечерният мрак навън сякаш се сгъсти осезаемо и притисна стаята в хватката си. Каприз на светлината очертаваше ореол от сенки около главата на Рег.
Дърк — рядък момент в неговия живот, изпълнен с изобилно и многословно красноречие — стоеше безмълвен. Очите му блестяха в детинска почуда, а погледът му отново и отново обикаляше по простите очукани мебели в стаята, ламперията по стените, опърпаните килими. Ръцете му трепереха.
Ричард се намръщи леко, сякаш се опитваше да извлече наум корен квадратен от нещо си, после погледна Рег право в очите.
— Кой сте вие? — попита той.
— Представа си нямам — отвърна бодро Рег. — Голяма част от паметта ми е изчезнала безвъзвратно. Много съм стар, нали разбираш. Направо да се шашнеш колко съм стар. Да, според мене, ако ви съобщя на колко съм години, би било справедливо да ви кажа, че ще се смаете. Странното е там, че ще се смая и аз самият, защото не си спомням. Знаете ли, ужасно много неща съм видял. Повечето съм ги забравил, слава Богу. Бедата е там, че като станеш на моите години, чийто брой, както според мене споменах преди малко, е донякъде поразителен… това казвал ли съм го?
— Да, да, споменахте го.
— Добре. Забравих казвал ли съм го, не съм ли. Работата е там, че ти растеш, но не и паметта ти, и сума ти нещо изпада от нея. Така че разбирате — основната разлика между някой на моята възраст и някой на вашата е не колко знам аз, а колко съм забравил. После пък започваш да забравяш и какво точно си забравил, а най-накрая забравяш и че въобще е трябвало да помниш нещо. И тогава придобиваш склонност да забравяш и… ъ-ъ… за какво точно говориш в момента.
Той безпомощно се втренчи в чайника.
— За нещата, които си спомняте… — подсказа му внимателно Ричард.
— Миризми и обеци.
— Моля?
— Кой знае защо, ама човек си спомня тъкмо такива работи. — Рег разтърси озадачено глава. Внезапно седна. — Обеците, които кралица Виктория носеше на сребърната си сватба. Страхотни бяха. На картините от онзи период блясъкът им е донякъде помръкнал, разбира се. Миризмата на улиците, преди по тях да тръгнат коли. Трудно ми е да кажа кога беше по-лошо. Тъкмо затова и пазя толкова жив спомен за Клеопатра, разбира се. Направо опустошителна комбинация от миризма и обеци. Мисля, че точно това сигурно ще остане, когато всичко друго ми се изпари от паметта. Ще седя сам в някоя тъмна стая без зъби, без очи, без вкус, без всичко освен една побеляла стара главица, а в тази побеляла стара главица — странни образи на някакви противни, златно-сини кандилкащи се висулки, проблясващи на светлината, и миризмата на пот, храна за котки и смърт. Чудя се какво ли ще разбирам от всичко това…