Дърк едва смееше да си поема дъх. Заобиколи бавно стаята, като леко докосваше с пръсти стените, канапето, масата.
— Откога — обади се той — това е…
— Тук ли? — прекъсна го Рег. — Само от някакви си двеста години. Откакто се оттеглих.
— От какво се оттеглихте?
— Кажи ми да ти кажа. Ама сигурно е било нещо доста приятно, не смятате ли?
— Искате да кажете, че живеете в същата тази квартира от… от двеста години? — измърмори Ричард. — И досега никой не е забелязал, нито пък на някого му се е сторило странно?!
— О, тъкмо това е едно от най-приятните неща в старите кеймбриджки колежи — отвърна Рег. — Всички са толкова дискретни. Ако всички сега се юрнем да сочим кое на кого му е било странно, сигурно ще си откараме тука чак до Коледа. Свлад, ъ-ъ… Дърк, драги ми друже, моля те, тъкмо сега не го пипай.
Дърк беше протегнал ръка към сметалото, самотно щръкнало сред единственото празно място върху голямата маса.
— Защо? — тросна се Дърк.
— То си е тъкмо онова, на което прилича — вехто дървено сметало — рече Рег. — Само след секунда ще ти го покажа, но първо трябва да те поздравя за могъщата ти проницателност. Мога ли да те попитам как точно стигна до разрешението на загадката?
— Налага се да призная — отвърна Дърк с рядко смирение, — че изобщо не съм стигнал до него. В края на краищата попитах едно хлапе. Разказах му историята с фокуса и го попитах как според него е бил осъществен, а то ми рече, цитирам: „Бе ’ного просто, бе, мамка му, тоа ’начи е имал машина на времето, мамка й и машина.“ Благодарих на малкия си приятел и му дадох един шилинг, задето го бях притеснил. Той ме изрита бая ячко в пищяла и тръгна да си гледа работата. Но тъкмо той разреши загадката. Моят единствен принос беше, че разбрах, че няма как да не е прав. Той дори ми спести труда да се ритна сам.
— Но си бил достатъчно проницателен, за да се сетиш да попиташ дете — възрази му Рег. — Е, тогава нека те поздравя тъкмо за това.
Дърк продължаваше да оглежда подозрително сметалото.
— Как… работи? — попита той, като се опитваше въпросът му да прозвучи достатъчно нехайно.
— Е, всъщност ужасно е просто — рече Рег. — Работи както си поискаш. Нали разбираш, компютърът, който управлява всичко, е доста напредничав. Всъщност е по-мощен от целия сбор от всички компютри на тази планета, в който е включен — тук идва хитринката в цялата работа, — в който е включен и самият той. Това последното всъщност никога не съм го разбирал, да си кажа честно. Но деветдесет и пет процента от тази мощ той използва просто за да разбере какво точно искаш да правиш ти. Аз просто си тропвам там сметалото и той разбира как точно го използвам. Според мене съм се научил да смятам на сметало, когато съм бил… ами… ъ-ъ… детенце, предполагам. Ричард например вероятно би поискал да използва собствения си персонален компютър. Ако го сложиш там, където е сега сметалото, компютърът на машината сигурно ще го поеме и ще ти предложи сума ти приятни, дружелюбно настроени към извършителя свои приложения за пътуване във времето в комплект с всичките му там менюта и допълнителни приспособления, стига да поискаш. Само дето ако набереш година 1066, битката при Хейстингс ще се разрази току пред входната ти врата… ъ-ъ… ако тъкмо това те интересува.
Тонът на Рег предполагаше, че той самият се интересува от съвсем други неща.
— Е, всъщност така си е голям купон — заключи той. — Много по-гот е от телевизията и се използва много по-лесно от видеото. Ако изпусна някое предаване, просто отскачам назад във времето и си го гледам. Иначе съвсем ще я оплескам, ако трябва да се оправям с всичките онези копчета.
Дърк посрещна това откровение с ужас.
— Имате машина на времето и я използвате, за да… за да гледате телевизия?!
— Е, ако можех да му хвана цаката на видеото, хич нямаше и да я използвам. Това пътуване във времето е много фина работа, разбираш ли. Тъпкано е със зловещи капани и опасности — ако вземете и объркате нещо в миналото, можете да разпертушините напълно хода на историята. Освен това, разбира се, прецаква телефоните. Извинявай — обърна се той малко плахо към Ричард, — тъкмо затова снощи не можа да се обадиш на твоята млада дама. В британската телефонна система явно има нещо съвсем необяснимо и то никак не се харесва на моята машина. С канализацията, тока, че дори и с газта никога няма никакви проблеми. Машината се грижи за допирните точки с тях на някакво квантово равнище, което не разбирам докрай, и никога не са възниквали никакви неприятности. С телефона, от друга страна, такива определено възникват. Всеки път, когато използвам машината на времето, а аз и без това я използвам от дъжд на вятър — отчасти тъкмо заради същия този проблем с телефона, — той се смахва и ми се налага да викам някой ръб от телефонната компания да го поправи, а той започва да ми задава разни тъпи въпроси, отговорите на които няма никаква надежда някога да разбере. Както и да е, работата е там, че спазвам едно много строго правило: не трябва да променям нищо, ама нищичко в миналото — Рег въздъхна, — колкото и голямо да е изкушението.