— Какво изкушение?! — рязко го прекъсна Дърк.
— О, просто дреболия… ъ-ъ… от която се интересувам — смънка Рег. — Абсолютно безобидно е, защото се придържам много строго към правилото. Но все пак ми е мъчно…
— Но вие нарушихте правилото си! — избухна Дърк. — Снощи! Променихте нещо в миналото и…
— Е, да — малко притеснено отвърна Рег. — Но това е друга работа. Съвсем друго е. Само да бяхте видели как гледаше горкото детенце. Толкова беше нещастно… Тя си мислеше, че този свят най-вероятно е прекрасен, а всичките тези гадни стари професори изливаха върху й смрадливото си презрение само защото за тях той вече не е чак толкова прекрасен… Искам да кажа — обърна се той към Ричард, — я си спомни например Коули. Студенокръвен дърт пръч! Някой трябва да му вкара малко човечност, та ако ще и с тухла да му я набие в тиквата. Не, онова си беше съвсем оправдано. Иначе спазвам много строго правилото…
Ричард го погледна. Като че нещичко беше започнало да му просветва.
— Рег — любезно се обърна той към него, — бихте ли приели от мене един мъничък съвет?
— Разбира се, драги ми друже, бих бил възхитен! — отвърна Рег.
— Ако този тук наш общ приятел ви предложи да ви изведе на разходка по брега на река Кейм, недейте да ходите.
— Какво искаш да кажеш, за Бога?
— Иска да каже — сериозно се намеси Дърк, — че според него може би има леко разминаване между онова, което всъщност сте направили, и причините, с които сам го обяснявате.
— О… Изказа го по доста странен начин.
— Е, той самият си е доста странен. Но вижте какво, понякога зад едно или друго събитие могат да стоят и някои причини, за които не е задължително човек да си дава сметка. Като например при постхипнотичното внушение… или обсебване.
Рег пребледня като платно.
— Обсебване… — отрони той.
— Професоре… Рег… Според мене вие сте имали определена причина да искате да се видите с мене. Каква именно?
— Кеймбридж! Гара… Кеймбридж! — От високоговорителите се разнесе бодър грак.
Тълпи от шумни купонджии се заизсипваха на перона, като си подлайваха и вряскаха един на друг.
— Къде изчезна Родни? — обади се един, току-що изтърколил се с мъка от вагона, в който се намираше барът.
Той и спътникът му се огледаха, залитайки, нагоре-надолу по перона. Едрата фигура на Майкъл Уентън-Уийкс изникна мълком зад тях и се отправи към изхода.
Те се помъкнаха, блъскайки се един в друг, покрай влака, като надзъртаха през мръсните прозорци. Изведнъж съзряха липсващото си другарче — още седеше като изпаднал в транс на седалката си във вече празното купе. Взеха да блъскат по стъклото и да дюдюкат. Секунда-две той изобщо не реагира, а после изведнъж се стресна и взе да се озърта озадачено, като че ли не знаеше къде се намира.
— Къркан е! — изврещяха радостно неговите спътници, натовариха се обратно на влака и смъкнаха Родни от него.
Той се изправи на перона, като се клатушкаше лекичко, и тръсна глава. Вдигна очи и съзря между релсите едрото туловище на Майкъл Уентън-Уийкс, който тъкмо напъхваше себе си и голяма, тежка чанта в едно такси. За миг Родни се вцепени.
— Ама работа, а — измънка той. — Онзи там. Разказа ми някаква дълга история за някакво корабокрушение.
— Ха-ха! — изгъргори единият му спътник. — Измъкна ли ти някакви пари?
— К’во? — възкликна Родни смаяно. — Не. Не, май че не. Само дето не било корабокрушение, ами по-скоро катастрофа, експлозия… И май си мисли, че по някакъв начин я е причинил той. Или по-скоро имало някаква катастрофа, а пък той се опитал да оправи положението и причинил експлозия, която изтръшкала всички. След това рече, че гниещата кал се трупала с години, а после изпълзели онези лигавите с краченцата. А бе, цялата работа си беше доста смахната.