— Е, ами че ти нали каза, че аз, под влияние на нечие постхипнотично внушение…
— Не съм! Демонстрирах ти силата на постхипнотичното внушение. Но според мен хипнозата и обсебването действат по много, много подобен начин. Могат да те накарат да вършиш какви ли не смахнати неща, а после най-бодро и весело да си измислиш най-прозрачни рационални мотиви, с които сам да си ги обясниш. Но… не могат да те накарат да извършиш нещо, което противоречи на фундаменталното зърно на твоя характер. Ще се бориш. Ще се съпротивляваш!
Ричард си спомни чувството на облекчение, което го беше обзело снощи, след като бе поставил обратно касетата в телефонния секретар на Сюзън. Това беше краят на една борба, в която внезапно бе победил. С усещането, че сега пък губи някаква друга борба, той въздъхна и им разказа случая.
— Тъкмо, де! — възкликна Дърк. — Няма да го направиш! Ето, вече стигнахме донякъде! Нали разбираш, хипнозата хваща най-добре, когато обектът храни някаква фундаментална симпатия към онова, което той или тя са подтиквани да направят. Намери точния обект за задачата и можеш да го хипнотизираш наистина, ама наистина дълбоко. А според мене същото важи и за обсебването. Та значи… Какво имаме налице? Имаме призрак, който иска нещо да стане и търси нужния човек, когото да обсеби, за да го стори онзи вместо него. Професоре…
— Рег — поправи го Рег.
— Рег… Може ли да ви попитам за нещо, което би могло да се окаже ужасно лично? Ако не поискате да отговорите, чудесно ще ви разбера, но ще продължа да ви додявам, докато най-накрая ми отговорите. Такива са ми методите, разбирате ли. Казахте, че имало нещо, което било ужасно голямо изкушение за вас. Нещо, което искате да направите, но не бихте си позволили, и което призракът се е опитвал да ви накара да направите. Моля ви. Сигурно ви е трудно, но мисля, че ако ни кажете какво е то, това ще ни помогне много.
— Няма да ви кажа…
— Трябва да разберете колко е важно…
— … ще ви го покажа — довърши Рег.
Срещу портата на „Сейнт Сед“ се очертаваше едър силует, помъкнал голяма, тежка черна найлонова торба. Силуетът беше на Майкъл Уентън-Уийкс, гласът, който попита портиера дали професор Хронотис е в стаята си, беше на Майкъл Уентън-Уийкс, ушите, които чуха отговора на портиера, че мътните да го вземат, ако знае, защото явно телефонът пак се е прецакал, също бяха на Майкъл Уентън-Уийкс, но духът, който гледаше през неговите очи, вече не беше на Майкъл Уентън-Уийкс.
Беше се предал напълно. Всички съмнения, несъответствия, обърканост бяха стихнали.
Едно ново съзнание изцяло го бе завладяло.
Духът, който не беше на Майкъл Уентън-Уийкс, огледа колежа, издигащ се пред него — с който беше така свикнал през последните няколко потискащи, вбесяващи седмици.
Седмици ли! Проблясъци от микросекундата, нищо повече!
Макар че духът — призракът, който обитаваше в момента тялото на Майкъл Уентън-Уийкс — познаваше и периоди на почти пълна забрава, понякога дори от по няколко века наведнъж, изминалото време, откакто се скиташе по земята немил-недраг, беше толкова дълго, та му се струваше, че създанията, издигнали тези стени, бяха се появили на нея едва вчера. Беше прекарал по-голямата част от персоналната си вечност — всъщност не беше точно вечност, но няколко милиарда години спокойно могат да минат за нещо от сорта — в скитане из неописуема кал, газене из безкрайни, бездънни морета и, скован от ужас, беше наблюдавал как лигавите същества с крачка изведнъж бяха започнали да изпълзяват от тези прогнили морета — и ей ги на, разхождаха се тук, като че ли мястото си беше тяхно, и се оплакваха, че телефоните тук хич не ги бивало.
Нейде дълбоко в една тъмна и скришна част на душата си той осъзнаваше, че е луд, че — защото знаеше какво е направил и срещу какво се е изправил — е полудял почти веднага след катастрофата заради спомените за умрелите си другари, които известно време го бяха преследвали — дори и след като той се беше изнесъл на Земята.
Знаеше, че онова, към което нещо сега го тласкаше неумолимо, сигурно би отвратило онова „аз“, от което вече имаше само безкрайно малък спомен, но това беше единственият начин да прекрати безкрайния кошмар, в който — вече в продължение на милиарди години — всяка секунда беше неизразимо по-гадна от предишната.
Той вдигна чантата и тръгна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА…
Дълбоко навътре в дъждовната гора ставаше онова, което обикновено става в дъждовните гори: валеше дъжд. Оттук идва и името им.
Беше лек, настоятелен дъждец — не буйният порой, който щеше да се излее по-късно през годината, през горещия сезон, Падаше като фина мъгла; някое острие на слънчев лъч я пробиваше от време на време; тя омекваше и продължаваше по пътя си към мократа кора на някое кръстово дърво, кротваше се върху нея и започваше да блести. Понякога се случваше да се кротне току до някоя пеперуда или мъничък, непомръдващ, искрящ гущер и тогава ефектът беше почти непоносим.