— Ъ-ъ… Как се нарича това място? — внезапно се обади Дърк. Тропна с юмрук по дървото и уплаши едно гущерче. — Да не е онова, откъдето идва марката? Мавриций?
— Марка ли? — учуди се Рег.
— Да, би трябвало да сте чували — отвърна Дърк. — Много известна марка. Не си спомням нищо за нея, но идва оттук. Мавриций. Известен със забележителната си марка. Цялата кафява, зацапана, пък с нея можеш да си купиш двореца „Бленхайм“. Или пък го бъркам с Британска Гвиана?
— Само ти си знаеш за какво си мислиш — подметна Ричард.
— На Мавриций ли сме?
— Да — кимна Рег. — На Мавриций сме.
— Само че вие не събирате марки?
— Не, не събирам.
— Какво, да му се не види, е това? — внезапно възкликна Ричард, но Дърк продължи мисълта си.
— Жалко. Можехте да се сдобиете с някои прекрасни първи отпечатъци, нали така?
Рег сви рамене.
— Ами не ме интересува и това си е.
Ричард се хлъзна надолу по склона.
— Та, значи, кое тогава е голямата атракция? — попита Дърк. — Да си призная, не е онова, което очаквах. Разбира се, тук е много приятно, в известен смисъл — така де, всичката тази природа, — но се боя, че съм си градско чедо и това си е. — Той отново си избърса очилата и ги намести на носа си.
И щом видя онова, което видя, заотстъпва назад. Рег се изкикоти лукаво. Току пред прага на стаята на Рег в момента се осъществяваше извънредно необичайно противопоставяне.
Една огромна, навъсена птица се беше вторачила В Ричард, а Ричард се беше вторачил в огромната навъсена птица. Ричард гледаше птицата, като че виждаше най-необикновеното нещо в живота си, а птицата гледаше Ричард, сякаш го предизвикваше да сметне човката й за поне мъничко смешна.
След като най-после остана доволна от това, че Ричард явно нямаше намерение да се смее, птицата го загледа с нещо като мрачна, раздразнителна търпимост и се зачуди дали той смята просто да си кибичи там, или ще вземе да свърши нещо полезно и да й даде нещо за ядене. Отстъпи крачка-две назад, пристъпи крачка-две встрани, след това — една-единствена крачка напред на дългите си жълти крака, които се кандилкаха насам-натам. После пак го погледна нетърпеливо и от гърлото й излезе нетърпелив звук.
След това птицата се наведе напред и драсна с нелепата си, огромна червена човка по земята, като че искаше да подскаже на Ричард, че би било добра идея да потърси там нещо за ядене.
— Яде орехите на кръстовото дърво — подвикна му Рег.
Огромната птица изгледа Рег с досада, като че искаше да му каже, че на всеки идиот му е ясно какво яде тя. После отново изгледа Ричард и килна глава на една страна — сякаш изведнъж я беше поразила мисълта, че не точно този е идиотът, с когото би трябвало да се захване, и съответно се налага да обмисли наново стратегията си.
— Зад тебе на земята има два-три — леко подвикна Рег.
Обзет от смаян транс. Ричард се извърна неловко и съзря един-два големи ореха да се въргалят по земята. Наведе се, вдигна единия и погледна Рег, който му кимна окуражително.
Ричард плахо протегна ореха към птицата; тя се наведе напред и рязко го измъкна от пръстите му. След това, тъй като ръката на Ричард все така си стоеше протегната, птицата нацупено я бутна настрани с човката си.
След като Ричард се дръпна на почетно разстояние, птицата изпружи врат, затвори големите си жълти очи и най-безсрамно изгъргори, докато тръскаше шия, за да слезе орехът в гушата й.
Вследствие на това тя придоби поне отчасти доволен вид. Докато преди беше само едно сърдито додо, сега поне беше сърдито нахранено додо — и то вероятно не би могло да се надява на нищо повече в този живот.
Бавно, клатушкайки се, додото се врътна на място и защъпука обратно към гората, откъдето беше дошло, като че предизвикваше Ричард да сметне малката туфичка къдрави перца, боцната на трътката му, за поне мъничко смешна.
— Идвам само да гледам — рече Рег със слаб глас и щом Дърк се взря в него, му стана неудобно — от очите на стареца аха-аха щяха да потекат сълзи. Той бързо ги избърса. — Наистина не ми е работа да се меся…
Ричард притича до тях. Беше останал без дъх.
— Това ДОДО ли беше?! — възкликна той.
— Да — кимна Рег. — Едно от трите, останали живи по това време. Сега сме в 1676 година. След четири години всичките ще са измрели и после вече никой никога няма да ги види. Елате — подкани ги той. — Да вървим.
Зад здраво заключената външна врата на ъгловото стълбище във вътрешния двор на колежа „Сейнт Сед“, там, където само преди милисекунда нещичко беше проблеснало и вътрешната врата бе изчезнала, нещичко отново проблесна и вътрешната врата отново се появи.