ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА…
Ричард и без това никога не беше харесвал Майкъл Уентън-Уийкс, а пък с този призрак вътре в него го харесваше още по-малко. Не би могъл да обясни защо — той лично нямаше нищо против призраците, нито пък смяташе, че за човек трябва да се съди превратно само защото е умрял, но… не му харесваше, и това си е.
И все пак трудничко беше да не го съжалиш.
Майкъл седеше с окаян вид върху една табуретка, облегнал лакът на голямата маса. Подпираше с длан брадичката си. Изглеждаше болнав и изтормозен. Изглеждаше направо съсипан. Изглеждаше жив да го ожалиш. Историята, която разказа, беше сърцераздирателна и завършваше с опитите му да обсеби Рег, а после и Ричард.
— Беше прав. Напълно — заключи той.
Това последното го каза на Дърк и Дърк се намръщи — все едно се мъчеше да не се усмихва триумфално прекалено много пъти за един ден.
Гласът беше на Майкъл — и все пак не беше. Какъвто и тембър да добива един глас за милиард или нещо такова години страх и самота, този глас го беше добил и въпросният тембър предизвикваше у слушателите виене на свят и ледени тръпки, подобни на онези, които обземат ума и стомаха ви, ако ви се случи да висите посред нощ над някоя стръмна урва.
Извърна очи към Рег и Ричард. Погледът му също будеше жалост и ужас.
Ричард не издържа и отмести очи.
— Дължа и на двама ви извинение — рече призракът в тялото на Майкъл — и ви го поднасям от дълбините на сърцето си. Надявам се единствено на това, че, щом разберете колко отчаяна е моята участ и каква надежда е за мене тази машина, ще разберете и защо съм действал по този начин и ще намерите сили да ми простите. И да ми помогнете. Умолявам ви.
— Сипете на човека едно уиски — пресипнало рече Дърк.
— Нямам уиски — вдигна рамене Рег. — Ъ-ъ… Портвайн? Имам тук една бутилка „Марго“ или нещо такова. Великолепен е. Трябва да стои отворена един час, но, разбира се, аз мога да го направя, много е лесно, аз…
— Ще ми помогнете ли? — прекъсна го призракът.
Рег се втурна да донесе портвайна и чашите.
— Защо си обсебил тялото на този човек? — поинтересува се Дърк.
— Нужен ми е глас, за да говоря, и тяло, чрез което да действам. Никак няма да му навредя, никак…
— Нека те попитам пак. Защо си обсебил тялото на този човек?
Призракът накара тялото на Майкъл да свие рамене.
— Той нямаше нищо против. Тези джентълмени тук — и двамата — съвсем разбираемо се противяха на това, да бъдат… да речем, хипнотизирани — много правилна аналогия. Този ли? Е, според мене чувството му за самоличност е много отслабено и той съвсем безропотно прие. Безкрайно съм му благодарен и по никакъв начин няма да му навредя.
— Чувството му за самоличност — замислено повтори Дърк — е отслабено.
— Предполагам, че вероятно е прав — тихо му подшушна Ричард. — Снощи Майкъл изглеждаше много потиснат. Единственото нещо, което имаше значение за него, му беше отнето, защото… хммм… него никак не го биваше. Макар че си има гордост, според мене той вероятно е бил доста склонен на драго сърце да приеме идеята, че е нужен някому за нещо.
— Хммм… — проточи Дърк; повтори го пак. Повтори го и още веднъж — с чувство. После се врътна и кресна срещу тялото, седнало на табуретката: — Майкъл Уентън-Уийкс!
Главата на Майкъл отскочи назад. Той примигна.
— Да? — рече той с обичайния си кахърен глас.
Изгледа Дърк от глава до пети.
— Чуваш ме — рече Дърк — и можеш да ми отговаряш от свое име, така ли?
— О, да — отвърна Майкъл. — Повече от сигурен съм.
— Това… същество, този дух. Знаеш ли, че е в тебе? Приемаш ли присъствието му? По собствено желание ли участваш в онова, което той смята да прави?
— Точно така. Неговият разказ дълбоко ме трогна и аз много искам да му помогна. Всъщност мисля, че това е тъкмо за мен.
— Добре. — Дърк щракна с пръсти. — Можеш да си тръгваш.
Главата на Майкъл изведнъж клюмна напред, а след секунда-две бавно се изправи отново, като че ли някой я помпаше с помпа за гуми.
Призракът отново го беше обсебил.
Дърк сграбчи един стол, завъртя го и се тръшна с лице срещу него. Взря се напрегнато в очите му.
— Пак — рече той. — Я ми разкажи всичко отначало. В резюме. Накратко.
Тялото на Майкъл се напрегна леко. То протегна ръка към рамото на Дърк.
— Не… не ме пипай! — сряза го Дърк. — Само ми разкажи фактите. А си се опитал да ме накараш да ми дожалее за тебе обаче, а съм ти бръкнал в окото. Или поне в окото, дето си го взел на заем. Така че зарежи всички онези приказки, дето звучаха също като… ъ-ъ…