— Но какво, за Бога, представляваха те?!
— Вероятно за вас е трудно да разберете каква увереност ни вдъхваха. И тъкмо затова допуснах фатална грешка. Когато исках да разбера дали е безопасно корабът да излети, не ми се щеше да узная, че не е. Исках просто да се уверя, че е. Така че вместо сам да проверя, разбираш ли, пратих един Електрически монах да го свърши.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА…
Месинговата табела върху червената врата на „Пекъндър стрийт“ блестеше на жълтата светлина на уличната лампа. За миг тя просветна ослепително, щом в нея се отрази яростно мигащата лампа на полицейската кола, профучала по улицата.
Табелата помръкна леко — едно бледно-бледно привидение се наниза тихичко вътре през нея. Щом помръкна, през нея затанцуваха искри — защото призракът трепереше от ужасна, трескава възбуда.
В тъмното антре призракът на Гордън Уей спря за миг. Имаше нужда да се подпре на нещо и, разбира се, там нямаше нищо. Опита се да се вкопчи в нещо, но нямаше в какво. Видяното от него беше толкова ужасно, че му се гадеше, но, естествено, в стомаха му нямаше нищо. Наполовина се запрепъва, наполовина заплува нагоре по стълбите — като удавник, който цапа из водата и търси нещо, за да се залови за него.
Залитна през стената, пред преддверието, през вратата и се опита да се стегне и да се настани зад бюрото в офиса на Дърк.
Ако някой бе надникнал в офиса няколко минути по-късно — например нощна чистачка, ако някога Дърк Джентли изобщо наемеше подобна, което той не искаше да прави на основание, че те искат да им се плаща, а той нямаше подобно желание, или пък може би крадец, ако в офиса изобщо имаше нещо, което да си струва да се краде, а то нямаше — той щеше да бъде свидетел на следната поразителна за него гледка:
Слушалката на големия червен телефон върху бюрото изведнъж се разклати и тупна от билката си върху плота.
Чу се сигнал „свободно“. После, един по един, седем от големите, меко потъващи бутони хлътнаха навътре самички и след много дълга пауза, по време на която британската телефонна система ви дава възможност да си съберете мислите и да забравите кого търсите, от другия край на линията се разнесе звук на телефон, който звънеше.
След като иззвъня един-два пъти, се чу изщракване, бръмчене и един особен звук — като че някаква машина си поемаше дъх. После един глас каза:
— Здравейте, Сюзън е. В момента не мога да се обадя, защото се боря с един ми минор, но ако искате, оставете името си…
— Та, значи, някакъв си… аз самият едвам се насилвам да го изговоря — Електрически монах ти казва нещо си там… гласът на Дърк кънтеше от негодувание, — ти се опитваш да изстреляш ракетата и за най-голямо твое учудване тя експлодира?! И оттогава…
— И оттогава — жално промълви призракът — съм сам на тази планета. Сам с мисълта какво съм сторил на другарите си от кораба. Сам, съвсем самичък…
— Да де, да де, това го пропусни — сопна му се Дърк — Ами главният кораб? Онзи, дето се предполага, че е продължил нататък в търсене на…
— Не е.
— Ами какво е станало с него тогава?
— Нищо. Седи си там.
— Седи си там?!
Дърк скочи на крака. Врътна се и закрачи из стаята яростно навъсен.
— Да. — Главата на Майкъл леко клюмна. Призракът обърна жален поглед към Рег и Ричард. — Всички ние бяхме на борда на товарния кораб. Отначало като че ме преследваха призраците на другите, но това си беше само моето въображение. Милиони, а после и милиарди години аз газех калта съвсем, съвсем сам. За вас е невъзможно да си представите какво мъчение е дори най-дребната частичка от подобна вечност. После — добави той, — съвсем неотдавна, на планетата възникна живот. Живот. Растения, подводна гад, та накрая и вие. Разумен живот. Призовавам ви да ме освободите от тежките изпитания, които съм понесъл.
Брадичката на Майкъл тупна разкаяно върху гърдите му и там си и остана няколко секунди. След това бавно, като че се тресеше, главата му се вдигна и той отново се втренчи в тях — с още по-тъмни огньове в очите.
— Върнете ме — рече той. — Умолявам ви, върнете ме там, при ракетата. Нека да поправя стореното. Една дума да кажа — и то може да бъде поправено, ремонтът ще се извърши както трябва и тогава ракетата ще може да се върне на главния кораб, ние ще можем да си тръгнем по пътя, мъченията ми ще свършат и аз вече няма да съм бреме за вас. Умолявам ви.
Молбата му увисна във въздуха. Последва кратко мълчание.
— Но това не може да стане, нали? — обади се Ричард. — Ако го направим, то това, което става в момента, няма да се е случило! Не генерираме ли така какви ли не парадокси?