Рег се размърда.
— Не по-страшни от всички онези, които вече съществуват — рече той. — Ако всеки път, когато се появяваше някаква несигурност в това, какво точно е станало във Вселената, идваше и краят й, тя едва щеше да изтрае и една пикосекунда. А, естествено, така не става. Разбирате ли, то е като човешкото тяло. По някоя рана или синина тук-таме не може да го унищожи. Дори и една тежка операция не може, ако се направи както трябва. Парадоксите оставят само белези. Времето и пространството около тях зарастват, а после хората си спомнят просто някаква версия на събитията, която е толкова смислена, колкото на тях им се иска да бъде!
С това не искам да кажа, че ако се забъркаш в парадокс, някои неща не биха те шашнали, защото ти се виждат твърде странни, но ако досега животът ти си е текъл, без да ти се е случвало подобно нещо, то не знам в коя точно вселена си живял, но в тази не е.
— Е, щом случаят е такъв — сви рамене Ричард, — защо толкова яростно отказваше да направиш каквото и да било, за да спасиш птицата додо?
Рег вдигна рамене.
— Изобщо не разбираш. Додото нямаше да умре, ако не се бях старал толкова да спася киткоперестата риба.
— Киткоперестата риба ли? Праисторическата? Но как може едното да влияе на другото?
— А, ето на, попита ме най-после. Връзката между причина и следствие е толкова сложна, че се противи на всякакъв анализ. Пространствено-времевият континуум прилича не само на човешко тяло, но много прилича и на лошо залепен тапет. Натиснеш мехурче някъде и хоп! — другаде цъфне друго. Додото измря като вид, защото се намесих аз. И в крайна сметка си наложих онова правило, защото повече не издържах. Единственото нещо, което нараняваш, щом се опиташ да промениш времето — това си самият ти. — Рег се усмихна тъжно и отмести поглед встрани.
После — след дълга замислена пауза — добави:
— Не, може да стане. Говоря цинично, защото толкова пъти всичко е тръгвало по кривия път. Историята на този окаяник е много жална и ако сложим край на нещастието му, това няма да навреди на нищо и на никого. Това се е случило толкова, толкова отдавна на една мъртва планета… Ако го направим, всеки от нас ще си спомня сам какво точно е станало. Е, ако останалият свят много-много не е съгласен, чудо голямо. Едва ли ще е за първи път.
Главата на Майкъл се отпусна надолу.
— Много се умълча, Дърк — обади се Ричард.
Дърк го изгледа на кръв.
— Ще ми се да го видя този кораб! — тросна се той.
В мрака червената телефонна слушалка се плъзна и заподскача на пресекулки върху бюрото. Ако някой я гледаше, би могъл да различи и силуета, който я побутваше.
Сияеше съвсем леко — по-слабо от флуоресциращите стрелки на часовник. По-скоро мракът около него беше по-гъст и призрачната сянка се открояваше сред него като загрубял белег под повърхността на нощта.
Гордън се хвърли за последен път към непокорната слушалка. Най-накрая успя да я стисне и я приплъзна върху вилката.
Вилката изщрака и връзката прекъсна. В същия миг призракът на Гордън Уей, успял най-накрая да довърши обаждането си, политна назад и изчезна.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА…
Той описваше бавни, лъкатушещи кръгове в сянката на Земята — просто една парчетия сред многото парчетии, които щяха да плават до века по висока орбита около нея. Тъмен силует, по-голям и с по-правилна форма, с по-ясни очертания от тези на останалите. И много, много по-стар.
Четири милиарда години той беше попивал данни за света под себе си — сканираше, анализираше, обработваше. От време на време изпращаше съобщения и обратно, ако сметнеше, че те биха били от помощ и че някой би могъл да ги получи. А иначе наблюдаваше, слушаше, записваше. Дори едничък плисък на вълна, едничък удар на нечие сърце не убягваше от вниманието му.
Иначе вече от четири милиарда години нищо вътре в него не беше и помръднало освен въздухът, който продължаваше да циркулира, и валмата прах из него, които танцуваха, танцуваха, танцуваха, танцуваха и… танцуваха.
Онова, което се случи току-що, беше само едно леко отклонение от хода на нещата. Тихо, без много патърдия — като капка роса, която се сгъстява във въздуха и пада върху листо — сред стената, сива и сляпа от цели четири милиарда години насам, се появи врата. Най-обикновена, проста, боядисана в бяло врата с малка, нащърбена месингова дръжка.
Това безшумно събитие също беше записано и включено в непрекъснатия поток от данни, които корабът непрекъснато обработваше. Не само възникването на вратата, но и появата на онези, които се готвеха да минат през нея — как изглеждаха, как се движеха, как се чувстваха на това място. Всичко беше обработено, записано, трансформирано.