Измина миг, два, три и вратата се отвори.
Зад нея се виждаше стая. Никак не приличаше на помещенията в кораба. Стая с дървен под, опърпани пердета и килими, стая, в която танцуваше огън. Докато огънят танцуваше, танцуваха и данните му в корабните компютри, а и валмата прах във въздуха също танцуваха с него.
На прага застана една фигура — едра, печална фигура. Странни отблясъци танцуваха в очите й. Тя пристъпи напред, влезе в кораба и по лицето й внезапно се изписа покой, за който бе копняла дълго и никога не се беше надявала да изпита отново.
След първия пристъпи един по-дребен, по-възрастен човек с бяла, щръкнала на всички страни коса. Щом излезе от пределите на стаята си и навлезе в пределите на кораба, той застина на място и примигна от почуда. Последва го трети — нервен и напрегнат, облечен в широко кожено палто, което се ветрееше около него. Той също се спря, явно объркан за миг от нещо непонятно. С крайно озадачен вид той пристъпи напред и огледа прашните, сиви стени на древния кораб.
Най-накрая през вратата мина и четвърти човек — дълъг и кльощав. Щом излезе, той се спъна и мигом застина, все едно да беше налетял на стена.
Е, един вид то така си и беше.
Вцепени се. Ако някой в този миг беше погледнал лицето му, щеше да му стане пределно ясно, че най-невероятното събитие в живота на този човек, откакто той се помнеше, му се случва точно в момента.
Когато най-после бавно тръгна напред, походката му беше твърде любопитна — все едно плуваше, но много бавно. Всяко, дори и най-дребното извъртане на главата му сякаш предизвикваше нови приливи на страхопочитание и смайване, които се изписваха моментално на лицето му. От очите му бликнаха сълзи, дъхът му секна. Ченето му увисна от почуда.
Дърк се обърна, за да го пришпори малко.
— Какво става? — Той успя да надвика шума.
— … музиката… — прошепна Ричард.
Музика изпълваше въздуха. Така го изпълваше, че сякаш не оставяше място за нищо друго. И като че ли всяка, дори най-дребната частица от въздуха притежаваше своя собствена музика, така че колчем Ричард помръднеше глава, той чуваше нова, различна музика, макар тази нова и различна музика да се съчетаваше по съвършен начин с музиката, която се рееше непосредствено до нея из въздуха.
Модулациите от една към друга мелодия бяха съвършени — смайващи скокове към далечни тоналности, които се осъществяваха без всякакво усилие, само с едно помръдване на главата. Нови теми, нови мелодични нишки — всичките до една съвършено, поразително пропорционални — постоянно се вплитаха в безкрайната звукова паяжина. Огромни, бавно прииждащи вълни, по-бързи танци, които се промъкваха през тях, ситни, искрящи лудории, които танцуваха върху танците, дълги, заплетени мелодии, чиито краища така приличаха на началото, че се увиваха около самите себе си, обръщаха се отвътре навън, правеха кълбета напред и назад, а после пак връхлитаха върху гърба на някоя нова танцова мелодия в по-далечния край на кораба.
Ричард залитна към стената.
Дърк притича да го подхване.
— Хайде, бе, какво става? — сопна му се той. — Не можеш да понасяш музиката ли? Малко е силничка, нали? За Бога, я се стегни. Тук все още има нещо, което не разбирам. Нещо не е в ред. Е, хайде де…
Той помъкна Ричард със себе си. Наложи се да го подпира, тъй като умът на Ричард затъваше все по-надълбоко и по-надълбоко под съкрушителния натиск на музиката. Виденията, които милионите тръпнещи нишки, пронизващи съзнанието му, изтъкаваха вътре в главата му, се превръщаха в хаотична каша, но колкото повече се разрастваше хаосът, толкова по-здраво се свързваше с другия хаос и със следващия още по-голям хаос, докато най-накрая хаосът се превърна в огромно кълбо от хармонии, то избухна в ума му и започна да се разширява толкова бързо, че никой ум не би могъл да го побере.
А после всичко стана къде-къде по-просто.
В ума му затанцува една-единствена мелодия и цялото му внимание беше притеглено от нея. Тази мелодия закипя сред вълшебния порой, започна да му придава форма и посока, тя живееше в него, обхващаше го целия, събираше се в най-мъничката му частица; тя беше самата му същност. Подскачаше и трептеше сред вълните му — отначало беше мъничка, скоклива мелодийка, после забави темпото, а след това отново затанцува, но вече с усилие — сякаш се уплете в мънички въртопи от съмнения и обърканост, — а после изведнъж откри, че тези въртопчета са просто първите плисъци на огромна, нова вълна от енергия, която радостно се надигаше от бездната.