Ричард бавно, много, много бавно започна да припада.
Лежеше съвсем неподвижен.
Чувстваше се като стар сюнгер, топнат в парафин и оставен да съхне на слънце.
Чувстваше се като гърба на стара кранта, който лениво изгаря под палещите слънчеви лъчи. Сънуваше масло, леко и благовонно, тъмни развълнувани морета. Намираше се на един бял плаж, пиян от риби, замаян от пясък, изцеден, задрямал. Светлината го бъхтеше, той затъваше, усещаше плътността на облаците от изпарения сред далечни мъглявини, въртеше се в смъртна наслада. Той беше помпа, от която напролет бликаше свежа вода и възторжено се изливаше върху купа уханно, току-що окосено сено. Звуци, почти недоловими, догаряха нейде като далечен сън.
Тичаше; падна. Светлините на някакво пристанище се завихриха сред мрака. Морето, като черен дух, незабележимо пляскаше пясъка, блещукаше, неосъзнаващо себе си. Навътре — в по-студеното, в по-дълбокото — той без усилие потъна в плътните води, а те се заиздуваха като масло покрай ушите му. Стресна го единствено някакво далечно „бррр, бррр“ — като че звънеше телефон.
Знаеше, че току-що е чул музиката на самия живот. Музиката на светлината, танцуваща по водите, набраздени от вятъра и приливите, на живота, който мърдаше сред тези води, на живота, изпълзял на сушата, сгрян от светлината.
Продължи да лежи неподвижно. Далечното „бррр, бррр“, прилично на телефонен звън, продължи да го стряска.
Постепенно осъзна, че далечното „бррр, бррр“, прилично на телефонен звън, беше телефонен звън.
Подскочи и седна.
Лежеше на малко, разхвърляно легло в малка, разхвърляна стаичка, облицована с дървена ламперия, която му се стори позната, но не се сещаше откъде. До тавана беше претъпкана с книги и обуща. Примигна, примигна и съвсем се сащиса.
Телефонът до леглото звънеше. Вдигна го.
— Ало?
— Ричард! — Беше гласът на Сюзън, съвсем обезумял.
Разтърси глава, но не успя да му щукне нищо полезно.
— Ало? — повтори пак той.
— Ричард, ти ли си?! Къде си?!
— Ъ-ъ… Задръж, чакай да проверя.
Той остави слушалката върху изпомачканите чаршафи; тя продължи да си вряска. Надигна се със залитане от леглото, затътри се до вратата и я отвори.
Оттатък имаше баня. Огледа я подозрително. Отново я позна, но усещаше, че нещо в нея липсва. О, да, бе. Трябваше да има и кон. Или поне последния път, когато беше виждал тази баня, там имаше и кон. Прекоси я и излезе през другата врата. Слезе разтреперан по стълбите и влезе във всекидневната на Рег.
Онова, което видя там, безкрайно го изненада.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА…
Бурите от предния ден, че и от по-предния, и пороите от миналата седмица вече бяха стихнали. Небесата все още тегнеха от дъжд, но онова, което падаше от тях в гъстеещия мрак, бяха само досадни ситни капчици.
Из потъващата в мрак равнина се изви вятър, залута се сред ниските хълмове и профуча през плитка долина, сред която се издигаше сграда — нещо като кула, сам-самичка сред калния кошмар, и килната настрани.
Кулата беше почерняла и приличаше на чукан. Възправяше се над земята като стълб от магма, изригнал от някоя от най-гибелните адови ями, и беше изкривена под много особен ъгъл, сякаш я притискаше нещо, общо взето, доста по-ужасно от собственото й — доста значително — тегло. Изглеждаше мъртва — и то от векове.
Единственото нещо, което се движеше, беше реката от кал, влачеща се като охлюв по дъното на долината и покрай кулата. Миля — миля и нещо по-надолу тя хлътваше в една клисура и изчезваше под земята.
Но когато мракът се посгъсти, стана ясно, че кулата не е чак толкова безжизнена. Дълбоко вътре в нея замъждука самотна, слаба червена светлинка.
Тъкмо тази сцена изненада Ричард. Наблюдаваше я през една малка бяла врата, изникнала на средата на склона в долината на няколко стотици метри от кулата.
— Не излизай навън! — Дърк вдигна предупредително ръка. — Атмосферата е отровна. Не знам с какво точно е наситена, но сигурно е с нещо, което може така да ти почисти килимите, че да светнат.
Беше застанал до вратата и оглеждаше долината с най-дълбоко недоверие.
— Къде сме? — попита Ричард.
— На Бермудските острови — отвърна Дърк. — Малко е сложно…
— Благодаря — прекъсна го Ричард и се помъкна обратно през стаята. — Извинявайте — обърна се той към Рег, който щъкаше оживено около Майкъл Уентън-Уийкс — проверяваше дали водолазният му костюм му прилепва добре навсякъде, дали маската е стабилно закрепена и дали регулаторът на снабдяването с въздух работи нормално. — Извинявайте, може ли да мина? — повтори Ричард. — Мерси.