Вратата се затръшна зад него.
Дърк се обърна. На устните му играеше поредната триумфална усмивка от дългата поредица триумфални усмивки напоследък. Той се втурна към Ричард.
— Е, край, свърши се — той потри ръце. — Май тъкмо беше започнал да си го записва, но вече и думица не си спомня, да пукна, ако не е така. Къде е нашият ненадминат професор? А, ето ви и вас. Мили Боже, представа си нямах, че толкова съм се забавил. Знаете ли, нашият господин Коулридж е страшно чаровен и забавен тип, или поне би се изявил като такъв, ако му бях дал възможност, но аз бях твърде зает със задачата самият аз да се изявя като очарователен. Ох, обаче аз наистина направих тъкмо онова, което ти ме помоли, Ричард — най-накрая го попитах за албатроса и той рече: „Албатрос ли?“ И аз му викам: „О, не е важно, албатросът няма никакво значение, хайде сега, албатрос.“ А той вика: „Как да няма значение, натриса ми се някакъв в къщата посред нощ и ми плещи за разни албатроси, и аз искам да разбера защо!“ А аз му викам: „Мани го тоя тъп албатрос“, и той ми вика: „Ами добре.“ Освен това беше сигурен, че не съм му подсказал никаква идея за някакво стихотворение, върху което работи в момента. „Много по-добре е — рече той, — отколкото да те фрасне астероид“, макар че според него това последното било малко попресилено като възможност. Та тука си излязох. А сега вижте какво. След като спасих цялото човечество от унищожение, бих се задоволил и с една пица, да ви кажа. Вие как бихте се отнесли към подобно предложение?
Ричард не изрази мнение. Беше се втренчил в Рег с донякъде втрещен поглед.
— Какво, има ли нещо? — слисано попита Рег.
— Страхотен номер — отвърна Ричард. — Бих се заклел, че преди да се скриете зад онова дърво, нямахте брада.
— Ох… — Рег поопипа обилно избуялата осемсантиметрова растителност, — ох, да. Просто пропуск — смънка той. — По невнимание.
— Какви сте ги забъркали пак?
— О, просто пооправих нещо тук-таме. Малко хирургия, нали разбираш. Нищо драстично.
Няколко минути по-късно той ги въведе през допълнителната врата, с която по кой знае какъв тайнствен начин се беше сдобил близкият краварник, и хвърли през рамо поглед към небето — тъкмо навреме, за да забележи как една мъничка светлинка проблесна и изчезна.
— Извинявай, Ричард — измънка той и го последва.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА…
— Не, благодаря — отсече Ричард. — Макар и да умирам от възторг пред възможността да те черпя една пица и да те гледам как я изяждаш, Дърк, бих искал да се прибера веднага вкъщи. Трябва да се видя със Сюзън. Възможно ли е, Рег? Можете ли да ме изпратите право у нас? Другата седмица ще мина през Кеймбридж да си прибера колата.
— Вече сме там — отвърна Рег. — Просто излез през вратата и вече си си вкъщи. Днес е петък, късен следобед и уикендът е пред тебе.
— Благодаря. Ъ-ъ… Дърк, виж какво… Ще се видим. Става ли? Дължа ли ти нещо? Не знам…
Дърк махна безгрижно с ръка.
— Госпожица Пиърс ще ти се обади, когато трябва.
— О, ами добре, става… Е, ще се видим, като си почина малко. Беше малко… ъ-ъ… такова… неочаквано.
Ричард тръгна към вратата. Отвори я. Пристъпи навън и се намери тъкмо по средата на собственото си стълбище — вратата се беше материализирала в стената покрай него.
Тъкмо понечи да тръгне нагоре, и му хрумна една идея. Обърна се и отново влезе през вратата.
— Рег, можем ли да направим и едно малко отклонение? Според мене би било добър ход днес да заведа Сюзън на вечеря, само че в този ресторант, който съм си намислил, резервациите трябва да се правят предварително. Можете ли да ме върнете три седмици назад — само за малко?
— Нищо по-лесно от това — отвърна Рег и побутна едно-две топчета на сметалото. — Готово. Върнахме се три седмици назад във времето. Телефона го знаеш къде е.
Ричард се втурна по вътрешното стълбище към спалнята на Рег и се обади в „L’Esprit d’Escalier“. Салонният управител беше очарован и с най-голямо удоволствие прие да му запази маса. Каза, че го очаква с най-голямо нетърпение след три седмици. Ричард слезе по стълбището, клатейки глава в почуда.