— Да. — Кларк го погледна. Изглеждаше стряскащо стар. Лицето му беше ужасно сбръчкано, косата му беше бяла и рядка, тялото му беше подпухнало.
— Аз съм от Мемориална болница „Лос Анджелис“.
— А, да. Един от вашите хора ми се обади по повод Шарън Уайлдър.
— Точно така.
— Е, имам свободен половин час. Ако нямате нищо против да седнем до басейна, ще поговорим там.
— Разбира се.
Минаха през задната врата и прекосиха моравата към другата къща. Шайн го преведе покрай нея, отзад, където имаше голям плувен басейн. Психиатърът се отпусна на един шезлонг, посочи съседния на Кларк и каза:
— Навремето използвах тези половинчасови паузи, за да плувам. Бясно — по седем километра на ден. Сега не мога да стигна от единия край на басейна до другия. — Въздъхна. — На седемдесет и две съм и чувствам на гърба си всяка минута от тях.
Шайн поклати глава и се загледа във водата. Последва кратка пауза. Кларк изчака малко, после заговори:
— По повод Шарън Уайлдър…
— Да, Шарън. Забележителна млада жена. Ще стигне далеч според мен. Много далеч, в този град. Когато дойде при мен, разбира се, беше много разстроена.
— В какъв смисъл?
— Ами, тъкмо започваше нейната… хм… кампания, целяща да се появи на кориците на всичко, което се публикува в западния свят. Тя е чувствително момиче и страдаше от повтаряща се делюзия.
— O!?
— Да. Беше убедена, че е само пионка, инструмент, който се манипулира от някаква сенчеста организация.
Кларк си спомни Тони Лафора.
— Но нейният агент е…
— Не агентът й — каза Шайн. — Нямаше нищо общо с нейния агент. Измъчваха я мисли за някаква гигантска научна корпорация, която контролира живота и кариерата й. Сънуваше я.
— Много странно.
— Не съвсем. Подобни делюзии се срещат често сред младите момичета в този град. Предполагам, това се дължи на факта, че не е съвсем делюзия — за много от тях всичко това е реалност. Студиата ги манипулират, унижават и експлоатират, използват ги. После, когато се появят признаците на похабяването, просто ги изхвърлят.
— Що за корпорация беше тази, която тревожеше Шарън?
— Самата тя не беше в състояние да я определи. В това беше проблемът. Не можеше да получи ясна представа сама за себе си. Беше някакъв обтекаем американски страх, страхът от големите корпорации…
— … които летят в небето.
Шайн се засмя.
— Възможно е. Както и да е. Излекувах я с обичайния си метод, хипнозата. Методите ми са необичайни, но вършат работа. Въведох я в дълбок транс, след това направих някои контравнушения на въздействащи върху егото принципи. След три сеанса беше убедена, че съдбата й е в собствените й ръце, че е свободна. Това не е точно така, разбира се, но с такава делюзия се живее по-лесно.
— Разбирам. — Кларк кимна.
В този момент до басейна се появи поразително красиво русо момиче. Едва ли беше на повече от осемнайсет или деветнайсет и беше по много оскъдни червени бикини.
— Дъщеря?
— Жена ми — отговори Шайн и въздъхна доволно.
Момичето им кимна, скочи в басейна и заплува напред-назад с леки плавни движения. Гледаха я известно време, после Кларк попита:
— Предписвахте ли някакви лекарства на Шарън?
— Не. Не използвам лекарства. Те са загуба на време. Психоактивните медикаменти разчитат до голяма степен на внушението. Всички клинични изследвания го доказват, вън от всяко съмнение. Предпочитам да прилагам внушенията директно и да пропускам химикалите.
— Знаете ли дали е вземала субстанции от други източници?
— Да. Определено. Сексуалните й разочарования я караха да търси удовлетворение в други области. В един момент сериозно се опасявах, че може да се пристрасти към наркотиците, но за щастие това не се случи.
— Тя говореше ли за медикаменти?
— Само в началото. Привличаха я — бяха част от делюзията за манипулация и фалшиви самоличности, доставяни от някакъв външен източник. През един период вярваше, че медикаментите могат наистина да я променят, да я превърнат в нещо друго, в нещо различно. Успях да променя това отношение.
— Какво е мнението ви за сегашното й състояние?
— На Шарън ли? Чудесно е. Тя е един от най-успешните ми случаи.
Кларк кимна учтиво. Явно тук нямаше да стигне до нищо.
Стана, благодари на доктор Шайн и миг преди да си тръгне една мисъл мина през ума му.
— Между другото, лекували ли сте някога някой от ангелите?
— Ангели?
— Ангелите на ада.
— Странно, че питате, докторе. В момента имам такъв пациент.
— Кой е той?