— Имали се пет случая?
— Пет. Всички там с ужас очакват още. Мърдок е убеден, че се е появила някаква нова дрога. Не знаят откъде се е взела или кой я произвежда, или какъв е химичният състав. А хлапетата не искат да говорят, когато се съвземат от комата. Твърдят, че не помнят нищо.
— Възможно е и да не помнят — отбеляза Кларк.
— Именно — каза Андрюс. — Вероятно се касае за ретроактивна амнезия. Кларк, проблемът може да се окаже сериозен. Много сериозен. Ти изследва ли изобщо тези двама пациенти?
Всъщност да, доктор Андрюс. Подозирах, че е в резултат на някаква нова субстанция, и много внимателно проучих какво са вземали. Сутринта разговарях с лекарите на Шарън Уайлдър…
— Чудесно.
— … но не открих нищо.
Андрюс въздъхна и повтори:
— Много сериозен проблем. Не знам как по-силно от това да те насърча да продължиш. Скоро трябва да си поговорим.
— Доктор Андрюс?
— Болницата трябва да реши кой да е главен лекуващ лекар следващата година.
— Да, доктор Андрюс.
— Проблемът с това вещество може да се окаже много сериозен, наистина много сериозен.
Този, който успее да го изясни, ще направи огромна услуга на медицинската общност. Огромна услуга. Доколкото си спомням, скоро ще излизаш в отпуск?
— Да, доктор Андрюс.
— Приятна почивка тогава — каза Андрюс. — Ще говорим след като се върнеш.
И затвори.
Кларк остана втренчен в телефона още няколко минути, после каза високо:
— Току-що ме подкупиха.
Запрелиства бележника си и намери списъка с лекарите на Шарън Уайлдър. Най-долу беше записан Джордж К. Вашингтон. Служебен телефон: 754-6700, вътрешен 126.
Набра го. След миг се обади приятен женски глас:
— „Адванс Инкорпорейтед“, добър ден.
— Вътрешен едно-две шест, ако обичате.
— Един момент.
Чу се щракане, после го свързаха. Звънене, още един женски глас.
— Кабинетът на доктор Вашингтон.
— Обажда се доктор Кларк от Мемориална болница…
— О, да. Доктор Кларк.
Кларк се сепна. О, да!?
— Очаквахме да се обадите — каза момичето. — Доктор Вашингтон е в среща в момента, но поиска да ви предам, че днес следобед, в четири, имате час за среща. Ще можете да обсъдите работата с него тогава.
— Работата?
— Да. Кандидатствате за работа, нали?
— Ммм… да.
— Значи до четири, докторе.
Кларк се поколеба. Очевидно имаше грешка, но нищо не пречеше да се възползва от това.
— Само един въпрос — добави той. — Как да стигна при вас?
— Карайте по магистралата за Санта Моника до изхода за Лос Калос и продължете на север четвърт миля. Ще видите край пътя голяма табела, пише „Адванс Инкорпорейтед“. Не може да не я видите.
Кларк затвори телефона и се почеса по главата. Замисли се за името на корпорацията — стори му се много познато. Не помнеше обаче къде го е виждал. След няколко минути си сложи отново вратовръзката, облече сакото и тръгна към паркинга.
Секретарката се оказа права — нямаше как да не види табелата. Беше от черен камък, с бели букви:
АДВАНС ИНКОРПОРЕЙТЕД
СПЕЦИАЛИЗИРАНИ БИОСИСТЕМИ
Отби от шосето и паркира до главната сграда, която беше крещящо модерна, със стени от зелено стъкло. Беше на два етажа и не по-голяма от сградите на десетината малки специализирани занимаващи се с наука фирми около Лос Анджелис. През последните години, привлечени от правителствени поръчки и хубавото време, все повече хора на науката се събираха в Южна Калифорния, в която вече имаше повече учени, отколкото където и когато да било другаде по света.
Спря, за да разгледа сградата, и се зачуди с какво ли се занимават вътре. Отвън не личеше по нищо, можеше да е всичко — от електроника до политически анализи и социологически проучвания. Мина през голяма стъклена врата и влезе в голямо фоайе, обозначено като „Приемна“.
Една жена вдигна поглед.
— Да?
— Казвам се Кларк. Имам среща с доктор Вашингтон.
— Да, господине.
Обади се по телефона, после се обърна към Кларк.
— Седнете и изчакайте, ако обичате.
Кларк се отпусна на едно удобно кресло в ъгъла и запрелиства „Американски журнал по парапсихология“. След няколко минути се появи човек от охраната, много едър.
— Доктор Кларк?
— Да.
— Моля, последвайте ме.
Кларк тръгна след него по един коридор. Спряха пред някаква врата. Зад нея седеше възрастна жена, заобиколена от електронно оборудване.
— Има среща е доктор Вашингтон — обясни охранителят.
— Добре — каза жената, кимна към една камера и каза на Кларк: — Погледнете насам.
Кларк погледна. С периферното си зрение видя жената да натиска бутон. Камерата се включи.
Произнесете името си силно и ясно, за да го запише апаратурата ни.
— Доктор Роджър Кларк.
— Не, не — възрази жената. — Само името.
— Роджър Кларк — натърти той.
— Благодаря — каза жената и извади формуляр. — Подпишете тук, ако обичате. Отказ от претенции.
— Отказ?
— Рутинна процедура. Искате ли да се срещнете с доктор Вашингтон, или не?
Кларк подписа. Всичко беше толкова странно, че не му се искаше да спори.
— Благодаря — каза жената и наведе глава над бюрото си.
Кларк продължи след гарда към асансьора. Докато крачеха по коридора, четеше елегантните табели на вратите: