— Разбира се. А кои…
— Ензими ли? Тези, които участват в метаболизма на триптофана. Въздействат върху щитовидната жлеза, мозъка, бъбреците… това е точно типът взаимодействия между различни системи, за които споменах.
— Може ли да ми кажете малко повече за самата фирма? — каза Кларк
— Да. Ние сме нова компания, започнахме само преди две години. Както виждаш, за това време се разраснахме сериозно. Имаме персонал от 207 души, включително петдесет секретарки. Имаме девет отдела, всеки от които се занимава с някакво по-широко приложно поле на науката върху човека. Занимаваме се с електромагнетизъм, ензими, ултразвук, периферни възприятия. Широк спектър дейности.
— Откъде са повечето ви договори?
— Ние сме частна изследователска и развойна фирма. Услугите ни са насочени към частната индустрия. Работим обаче предимно за себе си.
— За себе си?
— Да. Тоест експлоатираме собствените си разработки. До такава степен, че сме уникални сред фирмите от нашия тип. Вярвам обаче, че чертаем пътя на бъдещето — ние сме изследователският и развойният екип на бъдещето. Тук и сега. Правим всичко — разработваме, прилагаме, експлоатираме. Нали разбираш какво казвам?
— Да — отговори Кларк. Всъщност не разбираше нищо.
— Бих искал — продължи Вашингтон — да се запознаеш с нашия президент, ако имаш време. Той може да ти разкаже за „Адванс“ и целите на фирмата по-добре от всеки друг.
— Би било чудесно.
— Добре. Ще опитам да го уредя.
Стана от бюрото и отиде до вратата.
— Връщам се веднага — каза, излезе и затвори.
Кларк остана сам.
Веднага стана и заобиколи бюрото. Искаше да види какъв документ бе чел Вашингтон — апликацията му за работа. Не видя нищо такова обаче. Зад купчината списания и книги нямаше нищо.
Отвори чекмеджето и погледна вътре. Първото, което видя, беше малък камертон, като онзи в чантата на Шарън Уайлдър.
Второто беше странен лист:
УАЙЛДЪР, ШАРЪН (АЛИС БЛАНКФОРТ)
Индекси:
sylono.443
Psycho-sexual.887
lieno.003
Dermo-phonic.904
cryo.342
Hyper-sthenic.887
Резюме: Първоначалната работа c този модел показва задоволителна асимилация на базовите параметри, с отлична прогноза за бъдещо взаимодействие в k-k. Не може да има съмнение, че…
Чу шум вън, затвори чекмеджето и се върна на мястото си. Доктор Вашингтон влезе и каза:
— Съжалявам, че се забавих. Доктор Блъд ще те приеме веднага, ако е удобно.
— Разбира се.
— Добре.
Вашингтон кимна към вратата.
— Охраната ще те заведе. — Подаде му ръка. — Късмет, доктор Кларк. Надявам се да дойдеш при нас.
— Благодаря — отвърна Кларк.
Доктор Харви Блъд, президент на „Адванс Инкорпорейтед“, имаше най-голямото бюро, което Кларк бе виждал. Плотът му беше от безукорно полиран махагон.
Доктор Блъд седеше зад бюрото си, а лицето му се отразяваше в полираната повърхност. Кларк забеляза, че няма следи от книжа или химикалки, нито интерком.
— О-хо-хоо! — Доктор Блъд стана — набит червендалест херувим е рошава черна коса. — Значи ти си доктор Кларк.
— Да, сър.
— Седни, Кларк. Роджър, нали? Нека ти разкажа за нашата фирма, Роджър.
Кларк седна.
— Няма да ти пробутвам рекламни клишета, Роджър. Ще говоря направо. Ние сме млада фирма, която расте. Съществуваме по-малко от пет години, а вече се вижда колко сме нараснали. Към края на годината при нас ще работят повече от триста души.
— Много впечатляващо, сър.
— Наистина — каза Блъд с усмивка. — Но няма да спрем на триста служители. Няма да спрем и на три хиляди. О, не — ще се разширяваме безгранично.
— Безгранично?
— Да. Ето, виж. Коя е най-голямата корпорация в Америка днес?
Кларк сви рамене.
— Не знам. „Дженеръл Мотърс“, предполагам.
— Точно така! И какво прави „Дженеръл Мотърс“?
— Произвежда автомобили.
— Верен отговор, отново! И кое им е хубавото на автомобилите?
— Ами…
— Отговорът — прекъсна го Блъд — е, че в автомобилите няма нищо хубаво. Те са ужасен продукт.
— Те унищожават природата, градовете ни, отравят въздуха. Автомобилите са проклятието на съвременния свят.
— Е, ако погледнем по този начин…
— Да, да. Обаче питам — какво може да постигне корпорация, която произвежда продукт, който не разрушава, не трови и не вреди? Къде ще бъдат нейните граници?
— Няма да има граници.
— Именно! Няма да има граници. И ако тази корпорация стигне дори по-далеч, до етап, на който произвежда позитивни, здравословни и красиви продукти и насажда желание за притежание на тези продукти, къде ще бъде краят на това?
Кларк не отговори.
— Виждаш ли? Разбираш ли колко съвършена е подобна ситуация?
Кларк не разбираше какво общо има това с ензимите, свързани със синтеза на триптофан, и го каза.
— Виж — обясни Блъд, — още не използваме триптофана. Но работим върху него. Разработваме го. С това се занимаваме тук — разработваме продукти. Вземаме сурово научно откритие и развиваме приложения за него. Създаваме иновации, мислим задълбочено, инициираме — това са трите колони, на които се крепи напредъкът на нашата фирма. — Усмихна се. — Виждаш ли, Роджър, ние сме специалисти в прилагане на знанието на практика. Събираме безполезна информация и я правим полезна. Иновации, мисъл, иницииране.
— Да.
— И плащаме много добре. Не знам дали ти казаха, но началната заплата на човек с твоята квалификация е 49 500 долара.
— Много добре.
— Добре платеният служител е щастлив служител, Роджър.
— Така е.
— Ще говоря направо, Роджър. Мислиш да работиш в нашия биохимичен отдел, където ще тестваш медикаменти. Това е един от най-интересните ни отдели. Хората ни се занимават с изпитване и прилагане на нови съединения по начини, които досега не са и сънувани. Работим на предната линия на научните изследвания.
На Кларк му мина през ум, че все още няма почти никаква представа за фирмата и каква точно работа му предлагат.
— Интелектуална стимулация, приятни условия за работа, финансови компенсации. Това предлагаме на служителите си.
— Къде точно ще работя? В тази сграда?
— Не — отговори Блъд. — Но изследователските ни лаборатории са наблизо. Естествено, тъй като много от проектите ни са поверителни, трябва да поддържаме определено ниво на секретност.
— Да.
Някой влезе в стаята — весел млад мъж, който носеше нещо като голям плакат.
— Съжалявам, доктор Блъд, но ни трябва одобрението ви за макета.
— Дай да го видя — каза Блъд.
Кларк се наклони напред с надеждата да зърне плаката. Видя, че е нещо като рисунка с молив, наподобяваща реклама за нещо. Мястото за текст и снимки беше закрито.
Доктор Блъд се вгледа внимателно.
— За къде е това?
— За „Ню Йоркър“ — отговори мъжът. — Това е нашият първи голям пазар.
— Добре — каза доктор Блъд. — Направете го по този начин.
— Благодаря, сър — каза мъжът и излезе.
— Та така, Роджър, за какво говорех? Да, за секретността. Тя е проблем, Роджър. Ще бъда откровен. Нашата конфиденциална работа налага ограничения на всички нас. Справяме се обаче и съм сигурен, че бремето няма да ти тежи. — Погледна си часовника. — За жалост трябва да тръгвам. Имам… хм… среща, след половин час. Имаш ли някакви въпроси?
— Не, не мисля.
— Добре. В такъв случай ще очакваме да чуем решението ти в следващите няколко дни.
— Добре.
— Успех, Роджър.
Кларк стана и хвърли последен поглед на червендалестия набит мъж и огромното излъскано бюро. Харви Блъд му се усмихна добродушно.
Роджър Кларк също му се усмихна в отговор.