— Именно! Няма да има граници. И ако тази корпорация стигне дори по-далеч, до етап, на който произвежда позитивни, здравословни и красиви продукти и насажда желание за притежание на тези продукти, къде ще бъде краят на това?
Кларк не отговори.
— Виждаш ли? Разбираш ли колко съвършена е подобна ситуация?
Кларк не разбираше какво общо има това с ензимите, свързани със синтеза на триптофан, и го каза.
— Виж — обясни Блъд, — още не използваме триптофана. Но работим върху него. Разработваме го. С това се занимаваме тук — разработваме продукти. Вземаме сурово научно откритие и развиваме приложения за него. Създаваме иновации, мислим задълбочено, инициираме — това са трите колони, на които се крепи напредъкът на нашата фирма. — Усмихна се. — Виждаш ли, Роджър, ние сме специалисти в прилагане на знанието на практика. Събираме безполезна информация и я правим полезна. Иновации, мисъл, иницииране.
— Да.
— И плащаме много добре. Не знам дали ти казаха, но началната заплата на човек с твоята квалификация е 49 500 долара.
— Много добре.
— Добре платеният служител е щастлив служител, Роджър.
— Така е.
— Ще говоря направо, Роджър. Мислиш да работиш в нашия биохимичен отдел, където ще тестваш медикаменти. Това е един от най-интересните ни отдели. Хората ни се занимават с изпитване и прилагане на нови съединения по начини, които досега не са и сънувани. Работим на предната линия на научните изследвания.
На Кларк му мина през ум, че все още няма почти никаква представа за фирмата и каква точно работа му предлагат.
— Интелектуална стимулация, приятни условия за работа, финансови компенсации. Това предлагаме на служителите си.
— Къде точно ще работя? В тази сграда?
— Не — отговори Блъд. — Но изследователските ни лаборатории са наблизо. Естествено, тъй като много от проектите ни са поверителни, трябва да поддържаме определено ниво на секретност.
— Да.
Някой влезе в стаята — весел млад мъж, който носеше нещо като голям плакат.
— Съжалявам, доктор Блъд, но ни трябва одобрението ви за макета.
— Дай да го видя — каза Блъд.
Кларк се наклони напред с надеждата да зърне плаката. Видя, че е нещо като рисунка с молив, наподобяваща реклама за нещо. Мястото за текст и снимки беше закрито.
Доктор Блъд се вгледа внимателно.
— За къде е това?
— За „Ню Йоркър“ — отговори мъжът. — Това е нашият първи голям пазар.
— Добре — каза доктор Блъд. — Направете го по този начин.
— Благодаря, сър — каза мъжът и излезе.
— Та така, Роджър, за какво говорех? Да, за секретността. Тя е проблем, Роджър. Ще бъда откровен. Нашата конфиденциална работа налага ограничения на всички нас. Справяме се обаче и съм сигурен, че бремето няма да ти тежи. — Погледна си часовника. — За жалост трябва да тръгвам. Имам… хм… среща, след половин час. Имаш ли някакви въпроси?
— Не, не мисля.
— Добре. В такъв случай ще очакваме да чуем решението ти в следващите няколко дни.
— Добре.
— Успех, Роджър.
Кларк стана и хвърли последен поглед на червендалестия набит мъж и огромното излъскано бюро. Харви Блъд му се усмихна добродушно.
Роджър Кларк също му се усмихна в отговор.
8
Агенция „Аеро Травъл“, намираща се в немодния (източен) край на Сънсет Стрип, се управляваше от Рон Хармън. С Кларк се познаваха още от колежа — бяха в едно и също студентско братство. Оттогава Кларк уреждаше всичките си отпуски чрез „Аеро“, а Хармън му осигуряваше отстъпки, когато е възможно. Бяха стари приятели.
Кларк пристигна в агенцията късно, точно когато Хармън се канеше да затваря. Кларк влезе, погледна плакатите с Швейцария и Хаваите и попита за резервацията си за Мексико.
— За къде? — попита Хармън. Изглеждаше разсеян и загрижен.
— За Мексико. Забрави ли?
— За Мексико? — Хармън зарови из книжата си.
— Рон, добре ли си?
— Да, да. Добре съм. — Хармън продължи да търси. Пръстите му се движеха бавно, лениво през купчините документи в чекмеджето на бюрото му.
— Не се държиш като човек, който е добре.
— Какво? А… Слушай, тъкмо се върнах.
— Върна се?
— Виж… — каза Хармън, заряза книжата и затвори чекмеджето. — Виж, Роджър, не ти трябва да ходиш в Мексико.
— Не ми трябва?
— Да, по дяволите. Слушай, тъкмо се връщам.
— Откъде се връщаш?
Хармън въздъхна.
— Много добър въпрос. На практика е откъде, но това не от значение. От какво е също толкова добър въпрос.