— Така смятаме — отвърна глас. Той се обърна и видя усмихнат белокос мъж. Беше Льофевър, мениджърът.
— Виждам, че си готов за работа — добави Льофевър.
— Работа?
— Да, разбира се. Последвай ме, ако обичаш. — Погледна нагоре, към небето. — Отвратителна нощ. Ще завали всяка минута. По-добре да влезем, не мислиш ли?
Замаян, той последва Льофевър през храсталаците към хотела. Влязоха във фоайето, където келнерите все още обръщаха гостите под ултравиолетовите лампи. Кимаха учтиво на Кларк. Не изглеждаха изненадани, че го виждат.
— Насам, доктор Кларк — каза Льофевър. Въведе го в комфортно обзаведен кабинет и затвори вратата.
— Подгизнал си — каза Льофевър. — В банята има кърпа — кимна към вратата, — можеш да се избършеш, ако искаш. Няма смисъл да настиваш, нали? Всъщност това е един от проблемите, с които ще се занимаваш много скоро.
— Кой по-точно?
— Настинките, доктор Кларк. Опитваме да опазим гостите от тях, но…
Сви рамене.
Кларк отиде в банята, взе кърпа и си избърса косата.
— Не знам какво става тук, но има някаква грешка…
— Няма грешка — отвърна Льофевър с усмивка.
— Но аз не разбирам. Хората са…
— Напротив, доктор Кларк. Разбираш идеално. Ние управляваме курорт, който не съществува. Както лично се убеди преди малко. Имаме фасада — тази сграда, стаите горе, — но освен това няма нищо. Всичко останало, което е необходимо, предоставяме с помощта на субстанцията.
Кларк кимна.
— Субстанцията, която оцветява урината в синьо.
— Именно. Много полезна субстанция. Разбираш, докторе, тук участваме в нещо като експеримент, експеримент с възприятията. Знаем — всички знаят, — че възприятията се променят от състоянието на психиката. Можеш да се храниш в най-добрия ресторант на света и да поръчваш най-качествената храна, но ако си в лошо настроение, ако бизнесът ти е банкрутирал или жена ти току-що те е напуснала, тогава тази най-вкусна храна ще има вкус на трици. И обратно — отвратителна храна в долнопробен ресторант може да прилича на кралски банкет, ако психиката ти е предразположена да го превърне в такъв.
— Не виждам какво общо има всичко това с…
— Всичко това — каза Льофевър и посочи с жест наоколо, — всичко това е един вид екстремен експеримент. Приемаме, че състоянието на психиката оцветява преживяванията ни, независимо от обективната реалност. Обикновено човек трябва да контролира преживяванията си, за да постигне търсеното психическо състояние — за да се чувства щастлив, здрав и безгрижен, трябва да харчи огромни суми например, за да отиде в някой курорт, където да изпълняват прищевките му. Какво ще стане обаче, ако можем да контролираме психическото състояние независимо от преживяванията? Е? Какво става тогава?
— Субстанцията — каза Кларк.
— Да. Точно така. Това е идеална субстанция за контролиране на психическото състояние. Тя създава психическа… да, податливост. Внушаемостта се повишава до удивителна степен. Човек става податлив на внушения и е в състояние да живее в пълно щастие в рамките на внушението, до прилагането на ново внушение.
— Тенисракетата ми.
— Точно. Преди два дни момчетата влязоха в стаята ти, срязаха кордата на тенисракетата и ти внушиха, че си я скъсал сам, в истинска битка на тенискорта. Ти прие идеята съвсем щастлив.
— През цялото време ли съм на тази субстанция?
— О, да. Още от първия мангов пунш. И разбира се, звукът…
— От телевизора?
— Да. Това е определена честота, която може да бъде възпроизведена с камертон като този тук. — Вдигна малък излъскан камертон и го удари в масата. Разнесе се мек звук.
— Този камертон вибрира с 423 трептения. Това е резонансната честота на аудиокомпонента на алфа-вълните на мозъка. За нормален човек това не е нещо повече от обикновен дразнител. Под въздействието на субстанцията обаче… Е, искаш ли да ти покажа?
— Да — отговори Кларк.
— Ела.
Излязоха от кабинета и Льофевър попита един от келнерите:
— Някой прави ли секс тази вечер?
— Жената от 24-та стая — отговори келнерът.
— Обработихте ли я вече със звук?
— Не, не още.
— Добре.
Поведе Кларк към асансьора. Качиха се на втория етаж и стигнаха до 24-та стая. Льофевър отключи и влезе.
На леглото лежеше момиче. Беше същото, което Кларк бе видял да се качва по стълбите с келнера. Красивата млада блондинка с бели бикини.
Когато влязоха, тя седна и се усмихна неуверено.
— Скъпи? — каза с питащ глас.
— Да, скъпа — отвърна Льофевър. — Аз съм.