— О… — каза момичето и се усмихна щастливо. — Чаках те.
— Ето ме.
Тя се усмихна, после погледна към Кларк.
— Но ти си довел и друг!
— Не, скъпа. Заблудила си се. Сам съм, няма друг.
— О… — каза момичето, вперило поглед в Кларк. — Сигурно наистина съм се заблудила. Обичаш ли ме много?
— Много те обичам, скъпа.
— Дошъл си, за да се любим, нали?
— Да — отговори Льофевър.
— Щастлива съм — каза момичето.
— Съблечи се и ме чакай в леглото — каза Льофевър. — Ще отида до банята за момент и идвам.
— Добре — отвърна момичето. Стана и свали бикините си. Кларк и Льофевър останаха до леглото.
— Не ме чуваш да говоря в банята, нали, скъпа — каза Льофевър.
— Не те чувам — отвърна момичето.
— Виждаш ли — обърна се Льофевър към Кларк, — тя е напълно щастлива с усещанията, които сама си създава. Ще забележиш неувереността в думите й. Дължи се на факта, че й е нужен основен стимул, минимално насочване от някой страничен човек. От мен. Каквото и да й кажа, ще го приеме. Ако й кажа, че ние двамата не сме в стаята, значи не сме.
— За кого те взема? — попита Кларк.
— Не знам — отговори Льофевър. — И не искам да я притискам прекалено. Скоро ще разбереш, че хората, които са на тази субстанция, имат начин да ти кажат какви усещания искат да изживеят. Тя несъмнено смята, че съм любовникът или съпругът й, или когото другиго иска да вярва, че съм. Не съм направил нищо, за да променя това възприятие. Ако й кажа, че съм баща й например, ще изпадне в паника. Не съм заявявал такова нещо. Просто следвам знаците й и подкрепям нужните от тях.
— И тя приема всичко. Заради субстанцията.
— Да. Но тази субстанция има и друго действие, от съвсем различен порядък, което досега не е и сънувано. Защото когато чуе звука на камертона… всъщност по-добре виж сам.
Момичето беше в леглото, завито до брадичката с чаршафа. Гледаше тавана съвсем спокойно.
— Скъпи — каза.
— Тук съм — отговори Льофевър. — Обичам те.
Момичето остана в същото положение, без да откъсва поглед от тавана. След малко каза:
— Любиш се красиво.
Льофевър удари рязко камертона. Момичето затвори очи, тялото му за момент се напрегна, после се отпусна. Изведнъж като че ли заспа дълбоко.
Кларк започна да разбира.
— Тя е в кома.
— Да. Не може да бъде събудена в продължение на дванайсет до шестнайсет часа, но е в пълна безопасност, уверявам те. Всъщност преживява фантастични удоволствия. В това е красотата на нашата субстанция — стимулира директно центровете на удоволствието в мозъка, в комбинация с правилните звукови стимули. В продължение на дванайсет часа тя ще изпитва единствено чисто, пълно, фантастично удоволствие.
— А после?
— Ще получи още от субстанцията. И още, до сутринта на отпътуването си. В този последен ден дозата ще бъде намалена. Тя ще започне да се буди едва когато е на хидроплана и лети към Насо. Когато се събуди, ще се чувства освежена и пълна с енергия, ще има фантастичен тен и ще прелива от чудесни спомени.
— Много удобно.
— Да, наистина — каза Льофевър. — Тази субстанция е истински пробив.
Излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и Кларк попита:
— Какъв точно е съставът на субстанцията?
— Не сме сигурни. Все още не е анализирана напълно.
— Но я прилагате…
— О, да — отвърна Льофевър и махна с ръка. — Напълно безопасна е. Можеш да съдиш по себе си. Напълно безопасна.
— Как се нарича?
— Няма име. В края на краищата защо да й даваме име? Кой иска да знае някакво си име? Субстанцията няма да се продава на пазара, няма да е масово достъпна. Представяш ли си какво ще стане, ако е достъпна? — Льофевър поклати глава. — Целият свят ще блокира, защото ще изпадне в кома. Производството ще спре. Търговията ще изчезне. Войните ще приключат по средата на сраженията. Животът, какъвто го познаваме, просто ще спре.
Кларк мълчеше.
— Когато ние, в „Адванс“, разработвахме тази субстанция, много добре си давахме сметка за потенциала й. Охранявахме я много внимателно и планирахме само ограничено комерсиално приложение. При това положение, виждаш, субстанцията е чудесна. Хората идват тук, прекарват почивката си прекрасно, после се прибират у дома освежени и щастливи. Връщат се към нормалния си, активен живот, без никаква вреда от преживяното — всъщност дори имат полза от него. Не смяташ ли, че сме постигнали нещо чудесно?
— Не — отговори Кларк.
— Това е много странно — отбеляза Льофевър. — Служител на корпорацията да изказва такова мнение…