— Каква корпорация?
— „Адванс“, разбира се. Защо според теб те събудихме? Трябва да започнеш работа веднага.
Когато се върнаха в кабинета, Льофевър му показа материалите.
— Виждаш ли? Няма никакво съмнение. Ти си служител на „Адванс“. Това е договорът, който си подписал, когато си посетил офиса ни в Санта Моника.
Плъзна по бюрото фотокопие на формуляр.
— Аз съм подписал…
И изведнъж си спомни дребничката дама в приемната. Там наистина бе подписал нещо.
— И снимките ти, разбира се. Ръкуваш се с Харви Блъд, президента на корпорацията. Ръкуваш се с Джордж К. Вашингтон. В договора е записано, между другото, че подробно си запознат с експерименталното вещество и си приел да наблюдаваш дейностите в курорта до края на месеца.
Усмихна се и добави:
— А тук има осребрен чек, депозиран в банковата ти сметка. И още един. Общо малко повече от седем хиляди долара. Значи, виждаш, че си служител, в това няма никакво съмнение. И доста добре платен служител при това.
Кларк замълча. Спомни си всичко, от самото начало: първо ангела, после Шарън…
— Всичко това е планирано — каза след малко. — Планирали сте как да ме доведете тук, всичко сте нагласили…
— Нека кажем — прекъсна го Льофевър, — че сме ти помогнали да вземеш решение. Така. През остатъка от престоя ти тук — до края на месеца, докато нашият постоянен лекар се върне от неговата почивка — ще имаш доста работа. Тук-там се натъкваме на дребни проблеми, така да се каже. Нямат нищо общо със субстанцията, периферни са. Например млада дама заспива на балкона без облекло и получава жестоки изгаряния от слънцето. Трябва да я лекуваме, за да не е нещастна, когато се прибере у дома. Или някой господин се разболява от пневмония. В момента имаме два случая, заради лошото време. Нуждаят се от терапия с пеницилин и каквото друго намериш за необходимо. В края на краищата ти си лекар.
Кларк седеше спокойно. Втренчи се в Льофевър и каза:
— Съжалявам.
— Съжаляваш?
— Да. Съжалявам. Няма да играя.
Льофевър се намръщи.
— Това е много сериозно решение от твоя страна.
— Съжалявам.
— Искрено те съветвам да преосмислиш решението си.
Кларк поклати глава.
— Не.
— Би трябвало да си даваш сметка, разбира се, че сме подготвени за подобни евентуалности. Подготвени сме за възможността да отхвърлиш нашия план и да започнеш да действаш по свой. Да се чудиш как да издадеш организацията ни, да информираш света, да кажеш на всички за идеалната субстанция. Е?
Лицето на Кларк остана безизразно, но всъщност подобни мисли бяха минавали през главата му.
— Разработили сме метод за справяне с подобни идеи — добави Льофевър, натисна един бутон на бюрото си и в кабинета влязоха двама келнери. Застанаха мълчаливо до вратата.
— Мисля — каза Льофевър, — че демонстрацията е най-доброто средство.
И преди Кларк да осъзнае какво се случва, двамата келнери го хванаха и го задържаха, а Льофевър пристъпи напред с нещо като пистолет, опря го в ръката му и натисна спусъка. Чу се леко съскане, нещо го парна.
— Пуснете го.
Келнерите пуснаха Кларк. Той престана да се съпротивлява и започна да разтрива ръката си.
— Какво беше това?
— Изненадваш ме, докторе — отвърна Льофевър. — Мислех, че ще се сетиш и сам. Току-що получи доза от друга субстанция. Действието й е противоположно на действието на субстанцията, която даваме тук. Пълна противоположност.
Кларк чакаше, готвеше се за някакво усещане. Не се случи нищо. Чувстваше се леко замаян, но това бе всичко.
— От друга страна, вътрешните центрове в задната част на таламуса — каза Льофевър — могат да предизвикат много особени усещания. При съответната стимулация, разбира се.
Извади камертона. Металът заблестя на светлината.
След това замахна рязко и го удари в масата.
Кларк чу жужене.
15
Не усети някаква незабавна промяна. Продължаваше да седи в кабинета, вперил поглед в Льофевър; двамата мъже още стояха зад гърба му. Продължаваше да разтрива ръката си — все още го болеше от пневматичната подкожна инжекция.
Постепенно си даде сметка, че в стаята е настъпила неземна тишина, някаква неподвижност, беззвучие. Погледна назад към единия от мъжете и с изненада видя, че говори.
Погледна Льофевър, който отговори нещо на келнера.
Кларк не чуваше нищо. Виждаше устните да се движат, наблюдаваше как Льофевър жестикулира и се усмихва, но не чуваше нищо.
— Това е трик — каза високо. — Само се преструвате, че говорите. Опитвате да ме сплашите.