Льофевър се обърна към него, каза нещо и поклати глава. Кларк опита да разбере какво му говори по движението на устните, но не успя.
— Опитвате да ме сплашите.
Изведнъж осъзна, че не чува и никакви други звуци. Нормалните звуци — стъпките по пода, тиктакането на часовника на бюрото, дишането, движенията, дъжда вън — не чуваше нищо. Не чуваше дори собственото си…
— Сърцето ми — каза и долепи длан до гърдите си. Не почувства нищо. Изплашен, улови китката си, за да напипа пулса.
Нямаше пулс.
— Сърцето ми е спряло.
Бяха го отровили. Почувства как го полазва студ, най-напред по ръцете и краката, после по цялото тяло. Мразовит, сив студ.
— Вие ме убивате.
Стаята продължаваше да е безмълвна, мъжете продължаваха да стоят и да го наблюдават. Той пое дълбоко дъх, но дробовете му не действаха. Въздухът засядаше в гърлото му. Чувстваше се замаян, задъхваше се.
Те го убиваха.
В един момент беше в състояние да седи на стола и да си казва: „Това не се случва, това е само дрога“, а в следващия го връхлетя паника. Скочи и се заклатушка към вратата. Мъжете стояха и го гледаха как се опитва да улови дръжката, как ледените му пръсти се плъзгат по метала, неспособни да стискат, да усещат докосването. Вече трепереше, тялото му се тресеше и беше неспособен да се овладее. Падна на колене, останал без сили, и се опря на вратата. Усети как силни ръце го вдигат и отново го слагат на стола.
Льофевър стоеше зад бюрото. Запали цигара и издиша сив дим към Кларк. Кларк гледаше как димът се носи към него. Да, това беше — отровен газ. Субстанцията беше само за отвличане на вниманието. Всъщност използваха газ.
Помириса въздуха и в първия момент не усети нищо.
После започна да усеща миризма на хубав тютюн, после… на нещо друго.
Кисело, остро, парещо.
Отровен газ.
Льофевър го наблюдаваше и се смееше беззвучно. Докато се смееше, димът излизаше от устата му.
Кларк беше плувнал в студена пот. Продължаваше да трепери и да се тресе. Затвори очи и извърна лице от газа — последен, окончателен опит, опит да избегне, да забави неизбежното.
И тогава се случи нещо ново. Почувства около себе си хладен въздух, свеж и чист. Чу гласове и спря да трепери.
Когато отвори очи, Льофевър му подаде кърпа и каза:
— Не е зле, нали?
Кларк не можеше да говори. Седеше на стола слаб и уморен, едва успяваше да си поеме дъх.
— Разбира се — добави Льофевър, — това беше съвсем малка доза. Петнайсет секунди — оставихме те да преживееш само толкова — при съвсем малка доза. Дори не сънува. И — добави — можеш да си благодарен, че стана така.
Седна зад бюрото.
— Но, доктор Кларк, следващия път няма да използваме малка доза и няма да ограничаваме стреса в рамките на петнайсет секунди. Уверявам те, че преживяванията ще са несравнимо по-неприятни.
Въздъхна.
— Тази субстанция е много интересна, трябва да знаеш. — При експериментите с маймуни и шимпанзета установихме, че животните не оцеляват след продължително подлагане на въздействието и. Всичките се самоубиха по най-странни начини. Една маймунка се удуши с опашката си — много любопитно. Както виждаш, субстанцията е нетърпима. Съществото, което е под въздействието й, е готово на всичко, за да се освободи от него. Мисля, че разбираш.
— Да, струва ми се — каза Кларк и избърса лицето си с кърпата.
— Добре. Тогава да се залавяме за работа. В стая четиринайсета има дама с лошо слънчево изгаряне на гърба. Нуждае се от грижа. Господинът в стая дванайсет има начални симптоми на бронхопневмония. Нужни са лекарства. Жената от стая…
Кларк го изслуша, а когато Льофевър свърши, се зае с работа.
През следващите дни разбра системата на курорта много добре. Гостите получаваха начална доза от субстанцията с манговия пунш. След това я приемаха във вид на обикновено хапче, с чаша вода. Хапчето се даваше от служител, който трябваше да се увери, че е изпито.
Продължителността на въздействието беше около шестнайсет часа и беше удивително еднаква. Дозировките и графиците се вписваха в голяма таблица долу на рецепцията. Имаше и още една голяма таблица, която съдържаше лична информация за всеки гост, доминиращите му фантазии за случващото се („Енергичен спортист, лов и риболов през целия престой“, „Пристрастен към хазарта, преживява печеливша поредица“, „Прекарва отпуската си със секретарка на име Алис“), за да знаят келнерите какво да правят с гостите.
На всеки втори ден от престоя си всеки гост получаваше „полет“ — епизод на сладостна кома, предизвикан от тон, пускан през телевизора. Льофевър обясняваше, че тези епизоди трябвало да са през известен интервал, тъй като били много интензивни като изживяване.