Храната се предлагаше три пъти на ден на гости, които не са в кома. Приготвяше се в мръсна кухня зад главната хотелска постройка и беше отвратителна, но пък се сервираше внимателно.
Келнерът донасяше подноса и го слагаше на пода. Казваше на госта:
— Къде бихте желали да вечеряте днес?
— Ами… в главната трапезария.
— В нея сте.
— О, чудесно!
След това келнерът питаше:
— Какво ще желаете за вечеря?
— Може ли менюто?
— Вече го държите.
— О, да — отговаряше гостът. — Вярно. — След това се вторачваше в празните си длани. — Така, да видим… пресни ли са омарите?
— Да, сър.
— Тогава ще взема омар. За начало черен хайвер и бутилка „Дом Периньон“ четирийсет и девета.
— Чудесно, сър. Заповядайте. — Келнерът сочеше подноса.
— Отлично — казваше гостът и започваше да се храни. — Чудесна храна, наистина чудесна.
Льофевър добави към храненето допълнителен щрих:
— Всъщност — каза той — повечето ни гости отслабват при престоя си тук. Убедени са, че се хранят обилно, и смятат, че това е чудесно, но на практика не ядат много. Поради това отслабват — два килограма, три килограма, пет килограма. Забелязват го, когато се приберат у дома, и неизменно са доволни. Мислят, че са били активни физически и са спортували, и заради това са отслабнали, въпреки солидното хранене. Характерно за нашата култура е, че никой не се оплаква, ако отслабне.
Гостите прекарваха почти цялото време по стаите си. В слънчевите дни ги извеждаха на балкона, за да се пекат на слънце и да получават загар. При лошо време почти не се занимаваха с тях. През два дни група „коректори“ обикаляха стаите и разговаряха с гостите. Задачата им беше да подкрепят фантазиите чрез коригиране на околната среда.
Коректорите бяха трима — психолог, социолог и самият Льофевър. Един ден Кларк ги придружи по време на обиколката им.
Разговаряха с един от гостите, който каза:
— Правих секс с жена си снощи на плажа и сега панталоните ми са пълни с пясък. — Засмя се и добави: — И ги скъсах.
Льофевър напълни маншетите на панталоните му с пясък и леко ги скъса.
— Какво друго?
— Похапнах чудесно снощи, но май съм се напил. По вратовръзката ми има сос от скаридите.
Социологът отиде до шкафа, намери една вратовръзка и я накапа с кетчуп.
В следващата стая една жена каза, че била плувала в океана предния ден, но забравила да си свали часовника. И сега бил спрял.
— Да, така е — каза Льофевър, свали часовника й и го пусна в чаша солена вода.
— Виждаш ли — обясни Льофевър на Кларк, — коректорите се грижат за дребните промени в околната среда, които съответстват на фантазиите на гостите. Самите промени са лесни. Свеждат се до тесен кръг проблеми — петна по дрехи, часовници в солена вода, скъсани корди на тенисракети.
Кларк кимна. Помнеше своята тенисракета.
— Също така се грижим, ако се налага, гостите да получат дребни рани и охлузвания. Обикновено става с местна упойка и груба шкурка. Понякога, много рядко, попадаме на гости, които фантазират, че са получили сериозни наранявания. Един мъж смяташе, че се е порязал лошо с нож, докато ловил риба. Друг смяташе, че е ослепил едното си око с барут, докато бил на лов.
— Какво правите в тези случаи?
— Това — отговори Льофевър — е работа на нашия психолог.
Психологът — слаб мъж със спортна риза и измачкани памучни панталони, се усмихна стеснително:
Проучвам основните причини за тези автодеструктивни фантазии. И ги коригирам. Процесът е бавен, понякога трае дни. Това е причината да внушаваме на гостите си още от самото начало, че нашите съоръжения са абсолютно безопасни, че никой никога не се е наранявал сериозно, докато е бил в курорта. Така затрудняваме в максимална степен изграждането на фантазии, включващи телесни повреди.
— А междувременно — добави Льофевър — нашият социолог се занимава с други въпроси. Когато стартирахме този курорт, смятахме да бъде изолирано убежище, без никакви комуникации с външния свят. Никакъв телефон, никакъв телеграф — гостите не могат да се свързват с никого, никакви съобщения не достигат до тях. Опитахме да го задействаме по този начин, но не се получи. Не беше трудно да убедим бизнесмените, че бизнесът им може да почака и че могат да минат и без ежедневни разговори с Ню Йорк или Лондон. Не беше проблем. Какво можеш да направиш обаче, ако нечия съпруга е сериозно болна или партньорът в бизнеса на даден гост е починал? Какво става, ако възникне някаква сериозна криза?