Выбрать главу

— Този човек не е в кома — прекъсна го Джаксън. — Той спи.

— Не мисля, доктор Джаксън.

— Искаш да ми кажеш, че кучият син, който лежи тук, е в кома? — удиви се Джаксън.

— Да, доктор Джаксън. Така мисли и шефът на неврологията доктор Спенс. Той прегледа пациента и…

— Спенс е дърт пръдльо. Отдръпнете се.

Мина покрай асистентите и застана до Луис. Вгледа се отблизо в него, после се обърна към Кларк.

— Наблюдавай внимателно, докторе. Ето така се буди заспал пациент.

Кларк потисна усмивката си и успя да кимне сериозно.

Джаксън се наведе към Артър Луис.

— Господин Луис? Господин Луис!

Пациентът не помръдна.

— Събудете се, господин Луис!

Никаква реакция.

Джаксън разклати главата на пациента леко, после по-силно. Нямаше реакция.

— Господин Луис, време е за ставане…

Продължи така още малко, после неочаквано шляпна Луис по бузата. Кларк пристъпи напред.

— Доктор Джаксън, не мисля, че…

В този момент Артър Луис премигна, отвори очи и се усмихна.

Джаксън отстъпи назад триумфално ухилен.

— Именно, доктор Кларк. Не мислиш. Този човек чисто и просто спи дълбоко и се буди трудно. Най-малкият ми син е същият.

Обърна се към пациента.

— Как се чувствате?

— Чудесно — отговори Артър Луис.

— Добре ли спахте?

— Да, отлично. — Седна в леглото. — Къде съм?

— В Мемориалната болница „Лос Анджелис“ и персоналът тук смята, че с вас нещо не е наред.

— С мен? Да не е наред? Чувствам се чудесно.

— Сигурен съм — каза Джаксън и хвърли кос поглед към Кларк. — Бихте ли направили няколко крачки из стаята, за да се уверим?

— Разбира се бе, човек. — Ангелът понечи да стане, но спря.

Опипа под завивката.

— Ей, какво става тук? Някой ми е…

В този момент Кларк си спомни синята урина, отиде до леглото, наведе се за бутилката и каза:

— Между другото, доктор Джаксън, остава един нерешен въпрос. Урината на пациента. Синя е.

И вдигна бутилката.

— Така ли? — попита Джаксън и се намръщи.

Кларк погледна бутилката. Течността вътре беше жълта.

— Поне… — добави той стъписано — беше.

— Наистина интересно! — каза Джаксън със съжалителна усмивка.

— Ей, слушайте — намеси се ангелът, — разкарайте това проклето нещо от мен. Чувствам се гадно. И изобщо, що за перверзници трябва да сте, за да ми го напъхате?

Джаксън сложи успокоително длан на рамото на пациента.

— Ще се погрижим веднага. Просто легнете още минута. И след като вече сте тук, можете да обядвате с другите пациенти.

Визитацията премина към следващия пациент. Асистентите шушукаха. Кларк беше забил поглед в пода.

— Кълна се, доктор Джаксън. Снощи урината му беше яркосиня. Видях я. Доктор Спенс я видя. Колегите от метаболитното отделение я видяха…

— В момента съм готов да повярвам — отвърна доктор Джаксън, — че си видял урина на точки. В тази болница е възможно всичко.

Пациентът, Артър Луис, беше изписан в един. Преди да си тръгне, Кларк разговаря с него. Пациентът не помнеше нищо за инцидента с мотоциклета или полицията. Твърдеше, че седял в стаята си и пушел цигара, после заспал. Събудил се в болницата. Не помнеше нищо от случилото се между едното и другото събитие. Когато го попита дали някога друг път е уринирал синьо, ангелът го изгледа странно, засмя се и си тръгна.

На обяд същия ден се подхвърляха шеги по адрес на Кларк, както и няколко седмици след това. С времето обаче всичко отшумя и беше забравено. За Кларк оставаше един наистина смущаващ аспект на цялата ситуация.

В деня, в който Артър Луис беше изписан, Кларк се отби при хората от рецепцията и каза:

— Надявам се, че не сте имали проблеми с ангела нощес.

— O, нали го изписаха — каза рецепционистката.

— Не, имах предвид приятеля му. Едър тип. Дойде на единадесетия етаж в пет сутринта и ме заплаши с автоматичен нож.

— Приятел?

— Да. Друг ангел.

— В пет сутринта? — учуди се рецепционистката. — Да.

— Цяла нощ бях на рецепцията. Нямаше никакъв ангел. Спомням си обаче един много едър мъж…

— Това е той. Много едър мъж.

— … но беше облечен със спортно сако и поло. И носеше куфарче. Много приятен мъж, много възпитан.

Кларк се намръщи.

— Сигурна ли си?

Жената се усмихна дружелюбно.

— Напълно, доктор Кларк.

— Това е много странно.

— Да — отвърна тя и кимна едва забележимо. — Наистина.