Смяташе да се движи крадешком — представяше си как се спуска по склона като безмълвна сянка. Вместо това се спъна и падна, изтъркаля се и тежката кислородна бутилка издрънча по камъните.
Спря чак в подножието на хълма — останал без въздух, с болки в ребрата. Замръзна.
Звукът му се стори много силен — полицаят пред сградата вероятно го бе чул.
Пропълзя до отворения прозорец на лабораторията си и надникна вътре. Осветлението беше изгасено и в лабораторията нямаше никого. Кларк прехвърли материалите през прозореца и леко ги спусна на пода. После се прекачи, приклекна и се притаи.
Минаха две минути и ченгето се появи. Крачеше покрай сградата с изваден пистолет, ослушваше се, оглеждаше склона.
Кларк видя следите, които бе оставил нагоре. Високата трева беше смачкана издайнически, като пътека.
Затаи дъх и зачака.
Ченгето не забеляза нищо и си продължи обиколката.
Кларк остана на пода, опрял лице до студената кислородна бутилка. Минаха още три минути и полицаят се върна от другата страна на сградата.
Когато най-накрая изчезна, Кларк се надигна. Обиколи лабораторните маси, търсеше нещо, което да му свърши работа. Нещо, което да действа бавно…
Котлонът.
Идеално!
Беше най-обикновен котлон, като тези, които използват побелелите старици в апартаментите си. В лабораторията се използваше за нагряване на реактиви и течности. Имаше единичен реотан, който се нажежаваше до червено за няколко минути.
Идеално.
През следващите няколко секунди сряза кабела на котлона и го свърза с таймера от анестезията. Не беше сигурен за връзките, но нямаше време да ги прави по-старателно. Погледна си часовника и видя, че вече е шест и петнайсет.
Нямаше време.
Взе всичките си неща и се огледа. Беше му нужна херметически затворена стая, напълно запечатана. Лабораторията нямаше да свърши работа.
Но знаеше къде има такова място.
За щастие беше запазил връзката ключове на Сам, нощния пазач, така че можеше да отвори всяка стая в сградата. След няколко минути успя да се промъкне по коридора до лабораторията на Джордж К. Вашингтон.
Отвори вратата и се поколеба. Точно пред него беше столът с релсите и вратата, която водеше към звукоизолираната стая.
Изпита някакво дълбоко отвращение и за момент си помисли, че няма да е в състояние да влезе там, вътре. А после чу стъпки и гласа на Харви Блъд: „… ще се върне, знам, че ще се върне…“
Кларк се усмихна мрачно.
Отвори вратата на звукоизолираната стая, сложи котлона на пода, включи го в един контакт и нагласи таймера на петнайсет минути. Таймерът започна тихо да тиктака.
Кларк сложи бутилката кислород на пода и отвори крана на половин оборот. Чу свистенето и почувства хладината на газа.
Накрая извади малките контейнери с етер, отвори ги и разля течността из стаята. Парещата остра миризма изгори ноздрите му, насълзи очите му. След два контейнера не беше сигурен дали ще може да продължи, защото етерът го замайваше, но се насили да издържи.
Успя да изпразни шест, хвърли и седмия за всеки случай.
После се разкашля, излезе и затръшна вратата. Тя хлопна тежко.
Погледна си часовника — оставаха още четиринайсет минути.
Помисли си, че това не е най-добрият експлозив на света, но че ще свърши работа. Етерът във въздух е много мощен. В среда от чист кислород става разрушителен. Запечатаното пространство на стаята щеше да довърши останалото.
Щеше да гръмне наистина много яко. Кларк се усмихна и се върна в лабораторията си.
Когато свали розовия флакон от рафта и разтвори два грама във вода, част от него се ужаси. Преднамерената жестокост на този акт го стъписваше. Друга част от него обаче се радваше и изпитваше задоволство от това, което смяташе да направи.
В определен смисъл беше заслужено. Приготви разтвора и напълни една спринцовка. После облече бяла лабораторна престилка, пусна спринцовката в джоба и тръгна да направи последно посещение на Харви Блъд.
Оставаха единайсет минути.
— Здравей, Роджър — каза Харви Блъд спокойно, седеше зад бюрото си. — Виждам, че си се върнал.
— Да — отговори Кларк. — Върнах се.
— Хубава гонка си устрои с полицията, Роджър.
— Да, наистина.
— Но аз знаех, че ще се върнеш — продължи Блъд. — Знаех го от самото начало. Защото, Роджър, организирахме всичко така, че да трябва да се върнеш.
— Да — кимна Кларк. — Така е.
— Ефектът от обработката ти премина — каза Блъд. — Знаехме, че се случва. Наблюдавахме как се променяш от няколко седмици. Знаехме, че в края на краищата ще направиш това, и бяхме подготвени.