Много пъти Дочкин беше казвал тия думи и като рече: далеч, далеч — виждаше зелено поле. Виждаше зелено поле, защото там беше живял, там беше пасъл коне, там беше останала душата му. Изведнъж като че видя отблизо окото на кобилката, светло, черно, а вътре в това око — мъка…
На другия ден той каза на Темелка:
— Темелко, я чуй ма. Грехота е. Ще умре добичето, ако стои на тия плочи.
— Ще умре — каза Темелко. — Една кожа ще взема само.
— Виж как гледа… Дай ми я и аз ще я изцеря. Темелко го гледа, гледа, па рече:
— Ти луд ли си?
Минаха няколко дни. Кобилката отиваше по на зле, топеше се. Дочкин все настояваше на своето. Най-после Темелко, отчаян, ядосан, кипна и се развика:
— Вземи я! Вземи я и прави я що щеш. Аз изгубих. Отидоха ми парите. Вземи я, не ща и кожата й дори, вълци я яли! Вземи, та я трий на главата си, ако искаш…
Остър камък беше и Дочкин, но сега тъй беше вдаден в мисълта си, че и не помисли да се кара. И докато Темелко все още мислеше работата за шега, току го видя, че дойде от къщи приготвен и стегнат за път. Препасал си беше кожения селяхлък, взел си беше и дългия хергеледжийски камшик. На тоягата му беше забучена торбичка с хляб. Поведе кобилката за юлара и полека-полека излезе из хана.
Николчовият чифлик в Поряза беше единственото място в тоя край, дето мерата беше още целина, без ниви, без угари — само трева. Николчовите синове въдеха овце, говеда, коне. Към тоя чифлик отиваше Дочкин. Пътят дотам беше три часа, той го взе за девет. Когато стигна и нагази в мерата, беше се стъмнило. Какво поле, каква трева! Стар беше Дочкин, но сърцето му затупа, болните му крака забравиха умората. Ето тия са звездите, които беше гледал, това небе, това поле, широко, широко…
И той гледаше насам, гледаше нататък. Когато се досети за кобилката, видя я, че беше легнала. „Уморена е — помисли той, — ще полежи и ще стане.“ Сам Дочкин дълго будя, гледа звездите, слуша щурците, радваше се, че е сред това широко поле. Най-после главата му натежа и той заспа.
Стана хладно и той се събуди. Близо до него кобилката не само лежеше още, но беше тръшнала главата си на земята, като че умираше.
— Пъшка като човек — каза си Дочкин. — Не ще й помогне и зелената трева. Ще занеса кожата й на Темелка и туйто…
Но ето, на изток светна. Алена ивица загоря над черната линия на полето. Мокреше росата, още беше тъмно. Изведнъж някъде навътре в полето се зачу хлопка, заби отмерено, рядко, като камбана и над тия звукове изцвили кон. Дочкин трепна: идеше хергеле, друго не можеше да бъде.
Като че съмна изведнъж. И ето из буренака, измежду овчите опашки и генгера се показаха коне — един, два, три — цяло стадо. Дочкин гледаше туй, което не беше виждал четиридесет години: полудиви коне, възниски, с издути кореми; гривите им гъсти и тежки, опашките им падат до земята. Никой не е турял ръка върху тях, копитата им са без подкови. Над бурена, отзад конете, заподскача конник, изви се дълъг камшик и плесна, като че гръмна пищов. Стадото се прибра, охранените гърбове на конете се наредиха като риби, хлопките задрънчаха и цялото стадо се понесе в бяг.
При Дочкин изскочи като змей на коня си хергеледжията. Гледа го, гледа, па викна:
— Бе, дядо Илия, ти ли си? — и скочи като перо от коня.
Когато след малко двамата приятели отидоха да видят кобилата, за която Дочкин беше разказал, намериха я станала, изправила се на нозе, едва се крепи, но цяла политнала по посока към стадото коне. Нататък бяха насочени ушите й, нататък гледаха очите й — тия очи, които Дочкин знаеше. Попристъпи, препъне се и пак пристъпи. Изведнъж тя се спря, изпръхтя и се отърси, като че беше се отъркаляла.
— Ще оздравя — каза хергеледжията. — Нищо не й е.
И наистина, кобилката наведе глава и започна да пасе, бавно, по малко, но пасеше. А очите й все гледаха към другите коне.
Дочкин се зарадва. И тъй като кобилката се силеше да върви напред, той каза на коняря:
— Не отивай надалеч. Повърти се тъдява.
— Знам, дядо Илия, знам. Самичка няма да я оставим.
По едно време конярят, както гледаше кобилката, извика:
— Че тя била от нашта хергеля бе, дядо Илия. Ето дамгата на хълбока й.
Той се обърна, потърси нещо с очи измежду конете и каза:
— Виждаш ли оная кобила там, дорестата, с голямата грива? Тя е майка й. Хъм… сега разбрах защо се отпусна тъй изведнъж. Гледай си работата, не е на чуждо място тя!
След десетина деня Дочкин, възседнал кобилката, влезе като хала в двора на Темелковия хан и скочи, като че беше млад и като че никога не бяха го болели колената.